Quantcast
Channel: Pastir.org
Viewing all 3147 articles
Browse latest View live

ЗОВ за ПОМОЩ: Продължава възстановяването на опожарената църква в Елин Пелин

$
0
0

Тел. за контакти: 089 7060182 п-р Томи Караколев (гара Елин Пелин)

След пожара през м. юни 2015г. петдесятното общество в Елин Пелин е оставено буквално на улицата 13220005_1155881231100494_776166553_n gara elin pelin church 2 gara elin pelin church 15 gara elin pelin church 5
Почистване на обекта с цел възстановяване на църковната сграда 13275786_1155881301100487_245144711_n 13231081_1155908807764403_678052740_n 13231077_1155909964430954_774408559_n
13245937_1155907207764563_943930990_n
Когато се наливаха основите… 13227858_1155885867766697_1706661855_n 13228139_1155886174433333_706861341_n 13236094_1155907181097899_1708018135_n 13250376_1155886074433343_438484805_n
 Изграждане на металната конструкция за новата църква  13250556_1155881634433787_247375739_n  13235729_1155886477766636_148400330_n  13245820_1155881307767153_884272845_n  13233247_1155886431099974_532240711_n
 13271743_1155881441100473_1316529710_o  13231094_1155886167766667_1376994374_n  13231179_1155881674433783_985224565_n  13266047_1211644365535070_9200287975881727955_n

Църквата в Елин Пелин апелира към работни бригади от вярващи в София и страната, младежки групи и др. църковни организация да отделят ден за помощ в който да помогнат. Приканват се участници в мл. лагер Нова Вълна, Карандила и др. летни мероприятия да спрат в Елин Пелин на път за морето и да помогнат с няколко часа молитва и труд.

Официалното откриване на сградата е планувано за есента на 2016 год.


Постоянството след Петдесятница

Мартин Лутер: Библия, която реформира историята

$
0
0

x-luther-mnk-c[1]Д-р Теол. Доний К. Донев

На празника Вси Светии (31 октомври 1517г.), Реформацията е вече факт, на който предстои да промени историята. Предизвикателствата за публичен дебат по най-наболелите социални и религиозни въпроси, заковани на портите на витенбергската катедрала, е предизвикателство, което нито църквата нито, историята могат да подминат.

Трите стълба на които се крепи католическата йерархия са разклатени завинаги. Духовната власт над храма, Лутер предизвиква с призив за свещеничество на всички вярващи (светии). Светото папско право да свиква църковен съвет, е заплашено от предизвикателство за публичен дебат. И не на последно място, Реформацията на църквата, която монахът от Ерфурт предчертава, цели да даде Библията на всеки човек, който иска да я притежава, чете и тълкува.

Но пътят към тази стратегия, Лутер открива в превеждането на Библията. Точно шест месеца преди да напише своите 95 тезиса, витенбергския професор по „сакрални Писания” превежда седемте псалма определени от папата Инокентий III (1198-1216) като „покайни” за време на поста (Псалм 6, 31, 37, 50, 101, 129 и 142). Следва превод на няколко други библейски пасажа: десетте заповеди, Господната молитва, молитвата на цар Манасия, молитвата на Мария, всички придружени с коментарни бележки.

Тези преводи са разпространени и толкова добре приети, че Лутер е многократно умоляван от приятелите си, сред които най-настойчив е високо образования Меленктон, да преведе цялата Библия на говорим немски език. Но осъзнавайки своите средни познания по гръцки и еврейски, той като че ли нарочно забавя своя отговор и се съсредоточава върху други издания между които: Адрес до християнските благородници на немската нация, За вавилонското робство на църквата, За свободата на християнина и т.н. Ще минат години докато Лутер осъзнае други свои качества, които ще допринесат за направата на превода: добро познаване на немските диалекти, ентусиазъм за разбиране на Евангелието, широка проповедническа и преподавателска практика, комбинирани с моментумът, който Реформацията набира въпреки огромната опозиция.

През 1521г. на съвета във Вормс, на който присъства и император Карл V, осъжда Мартин Лутер въпреки блестящата му защита на 95-те тезиса. Той е отвлечен и заточен в кулата на крепостта Вартбург, която в своите спомени често ще споменава в своите спомени като личен „Патмост” и „пустиня”. Там, в затворническата килия, се ражда немският превод на Библията. От ноември 1521 до март 1522г., използвайки само гръцко-латинския паралел на Еразъм (изд. 1516г.или второто му ревизирано издание от 1519г.) Лутер превежда целият Нов завет. След продължителна преработка при завръщането му във Витенберг, изданието излиза от печат анонимно на 21 септември 1522г. Години по-късно, този превод ще бъде наречен „септемврийската Библия” – първото новопреводно издание на говорим език направено директно от гръцкия оригинал. Второ издание на лутеровия превод с множество корекции следва през декември същата година.

През 1523 Лутер издава немско издание на Петокнижието базирано на превод от мазоретския оригинал публикуван през 1494 от Албертаний Бреския. Петокнижието е публикувано като фолио с 11 гравюри в печатницата на Мелкиор и Майкъл Лотер във Витенберг и е първата съвременна версия на Стария завет на говорим език. За усъвършенства превода от еврейски, Лутер използва Септуагинтата и Вулгата, заедно с преводаческите бележки на Николас Лира; а за да завърши книгата Левит, заколва няколко овце и дълго спори с местния месар за немските имена на телесните им части.

Псалмите в превод на Лутер излизат от печат през 1524г., а цялата Библия на говорим немски е готова около 1530. В процеса на работа, Лутер открива Библейска колегия с членове: Меленктон (старогръцки), Бугенхаген (латински), Крукигер (еврейски), Юстий Йонас и Аврогалий. Колегията се събира веднъж седмично, няколко часа преди вечеря, за да обсъжда превода на Библията. Присъства и Георг Рьоре, първият свещеник ръкоположен от Лутер, който става официален коректор на текста. В процеса на работа са консултирани многократно еврейски равини. Понякога, отнема дни на колегията да преведе няколко реда от Йов, а друг път седмици са прекарани в търсене на значението на една непозната дума. Лутер сам пише в своята кореспонденция, че е твърде трудно и почти невъзможно да накараш Йов и пророците да говорят на варварския немски език.

След упорит труд, през 1534г., цялата Библия заедно с апокрифите, е издадена на говорим немски език. Междувременно, Новият завет е излиза от печат в 16-17 различни редакции и над 50 фотокопийни издания. До смъртта си през 1546г., Лутер подготвя общо пет оригинални ревизирани издания на цялата немска Библия, а през 1546г. излиза ревизия направена от приятеля му Рьорер с класическата корекция на 1 Коринтяни 13:8 от „Die Liebe höret nimmer auf,“ на „Die Liebe wird nicht müde“.

През 1568г. в Хайделберг излиза нова ревизия на лутеровата Библия, която включва „тримата свидетели” от 1 Йоан 5:7, 3-4 Ездра и някои други редакционни промени. Лутер целенасочено пропуска „тримата свидетели” до последна ревизия в която участва, нарочно опонирайки Еразъм и по своему проявява текстов критицизъм към неговия Текстус рецептус. Въпреки наложените ревизионни рестрикции в Саксония, не по-малко от 10-11 различни издания на лутеровата Библия са отпечатани. Официални ревизии са издадени от Фредерик вон Маер (1772-1849) и д-р Рудолф Стиер (1800-1862).

Не без значение за направата на превода са лекциите на Лутер и неговите лични бележки по превода събирани през годините в които преподава. Дефакто, те формулират богословските тенденции, които новият превод усилено защитава и които в последствие стават крайъгълните камъни на богословието на Реформацията. Например, преводът на Посланието към Римляните, една от перлите на лутеровата теология, се ражда още през 1515-1516г. и предопределя неговите възгледи както към теорията на превода, така и към устройството на църквата. Екзегетичните експозиции на текста в лекциите на Лутер са защитени от множество цитати от църковните отци. Водещ между тях Августин, цитиран над 100 път. Йероним е споменат 12 пъти, а Кристосъм само пет. В целенасочено противопоставяне на писанията на Еразъм, трудовете на Ориген са изцяло пропуснати, докато специално внимание е обърнато на текстовете на Августин против пелагианската ерес. Тезата която Лутер защитава чрез писанията на Августин, съвсем не е референция към доктрината за свободната воля (широко подкрепяна от Реформацията чрез Лоците на Меленктон), а срещу юдейския легализъм и спасение чрез лични дела – идея която католическата църква застъпва основно чрез учението за индулгенциите.

От изключително значение е и критиката на Лутер към примера с 1 Йоан 5:7, който е един от основните доктринални възгледи, застъпен от Еразъм в изданието на гръцкия Нов завет. Реакцията на Лутер е не само доктринална, тя е и текст-критична явявайки се една от първите документирани критики към Текстус рецептус. Друг интересен пример е добавянето на думата „само” към крайъгълния камък на лутеровото богословие allein durch den Glauben (Римляни 3:28), което поставя апостол Павел в директен конфликт с думите на Яков „nicht durch den Glauben allein” (Яков 2:24). Преводът на Лутер е важен и за формирането на есхатологията по време на Реформацията. Папата е оприличен на звяра (Откровение 13), католическата църква на блудницата Вавилон (Откровение 17), а всички събития на Апокалипсиса са тълкувани в светлината на турското нашествие към Европа.

Но най-важен остава протестантският характер на превода, който включва трите основни доктринални разлики с католическото богословие и практики:

  1. Кръщението е не когато ние изберем Христос, а когато Христос избере нас и затова кръщението на невръстни деца според Лутер е библейско.
  2. Поставена е под въпрос транс-субстанциалната догма на католицизма, която учи че по време на свещеническата молитва хляба и чашата на Господната вечеря се превръщат буквално и субстанциално (веществено) в тялото и кръвта на Исус Христос. Лутер променя терминологията от истинското тяло и кръв, на истинското присъствие с което Христос е представен в елементите на Вечерята, без което те са просто символи.
  3. И не на последно място, преводът като текст и като събитие интонира върху свещеничеството на всеки вярващ, а не само на църковно избран клер, със специален акцент на четене и тълкуване на Свещените писания.

Имено тези доктринални аспекти на превода на Лутер го прави национално явление, както като религиозна трансформация, така и като официална писмена реформа на немския език. И то не само в Германия. С разпространението на лутеранството, Библията на Лутер става основа за преводите на датски, шведски, норвежки и холандски езици и продължава да бъде един от най-четените немски преводи на Библията до днес.

Мисли на зазоряване: Съхрани го

$
0
0

„В сърцето си съхраних словото Ти, за да не съгрешавам против Теб.“ ( Псалм 119:11 )

Много е приятно да се събудиш сутрин, да си се наспал добре и да имаш малко свободно време, преди да се втурнеш във водовъртежа на деня. Дори да са само няколко минути. Обичам през тези минути да изключа предстоящия стрес и да си помисля – дали Бог има да ми каже нещо за днес? Отварям Библията и прочитам няколко стиха. Четенето не върви бързо, понякога е дори на случайно отворена страница. Но размислям върху съдържанието – за какво става дума и какво би могло то да означава за мен, през днешния ден. Почти винаги резултатът е много интересен. Бог съвсем реално говори. Макар че в това, което чета, става дума за други хора и за други времена, Бог винаги е намирал начин да ми каже нещо за моята конкретна ситуация. Навеждал ме е на мисли, които са ми показвали правилния подход към нещо, което има да се случи през този ден. Понякога тези сутрешни стихове са ме придружавали в съзнанието ми през целия ден. И вечерта, когато отново мога на спокойствие да помисля за случилото се, съм виждал как Бог ме е предпазил от грях или ми е дал разрешение на труден проблем, водил ме е да действам правилно или ме е насърчил и ми е дал сили да понеса някое разочарование. Възможностите са много.

Да съхраниш словото Му в сърцето си, значи преди всичко да го четеш и да го осмисляш в светлината на реалния си живот, на настоящите си проблеми. Разбира се от това няма полза, ако не запомниш извода и не го прилагаш на практика. Словото оживява, когато ти живееш в съгласие с него. От опит мога да кажа, че по този начин Бог ни води и ни предпазва от грехове, които разрушават живота ни. Тогава самите ние излъчваме светлина за околните и Божия морал и ценности се изявяват пред тях.

Есето е част от сборник с четива за всеки ден „Мисли на зазоряване“ с автор Здравко Ненов – библейски четива за всеки ден.  Изданието е луксозно, с твърда корица и кожен гръб. Есетата са подходящи за широка публика и са с благовестителско послание. Стойностен подарък за всеки повод.

Здравко Ненов е роден през 1945г. Автор е на книгите „Сектите и как да ги разпознаваме“ (1995г.), „Един филм, една игра“ (2010г.),
„Бъзльо“ (2011г.) и „Непознатият Бог“ (2012г.)’

Издателство: ВЕРЕН
Брой стр.: 184 (издадена и като четири томчета, всяко с четива за 3 месеца – условно озаглавени зима, пролет, лято, есен)
Формат: 23/16,5/1 см
Тегло: 0.210
Цена: 8.00 лв. (при поръчка през сайта 11.11% отстъпка)
9.00 лв. (корична цена)
Година: 2015 г.

Уилиям Бранхам: Човек на забележителни чудеса и знамения

$
0
0

Ти си от дявола и мамиш хората – извика той, – шарлатанин, скрита в тревата змия, фалшификат и аз ще покажа на тези хора, че е така!

Това било много смело предизвикателство и за всички присъстващи било ясно, че човекът не говори празни приказки… Изглеждало, че е настъпил труден момент за малкия човечец на платформата, и повечето хора вероятно са го съжалили в този миг. Било очевидно, че нямало място за сценични трикове. Човекът на платформата трябвало да докаже думите си или да поеме последствията.

Секундите се нижели една след друга… Вече ставало ясно, че нещо пречи на смутителя да изпълни пъклените си намерения. Спокойният, но решителен глас на евангелизатора… можел да бъде чут само от най-близкостоящите…

„Сатана, понеже предизвика Божия служител пред всички тези хора, сега ти трябва да ми се поклониш. В името на Исус Христос ще паднеш в нозете ми.”

Изведнъж мъжът, който допреди малко толкова безсрамно предизвикваше Божия човек със страховитите си заплахи и обвинения, простена зловещо и се строполи на пода в истеричен, сподавен плач. Евангелизаторът спокойно продължи със службата, сякаш нищо не се бе случило, докато мъжът лежеше сгърчен в праха.

Уилиям Бранхам бил скромен, тих човек, който познавал добре страданието, сърдечната болка и бедността. Полуграмотен според светските стандарти, Бранхам се образовал чрез свръхестествени преживявания. Гордън Лидзи, основател на «Христос за нациите» бил личен приятел на Бранхам и автор на официалната му биография. Той казвал, че животът на Бранхам бил „толкова неземен и необикновен”, че ако не били документираните факти, човек при нормални обстоятелства би помислил, че историите за неговия живот са доста пресилени и невероятни.

Въпреки своите прости разсъждения и лошото владеене на английски език, Бранхам станал водачът на съживлението „Глас на изцеление”, избухнало през четиридесетте години. Имало много изцеляващи съживители, които през онези дни излезли в предни позиции, и всеки от тях е бил уникален. Никой обаче не успял да съчетае пророческия кабинет, свръхестествените проявления и божественото изцеление, както го направил Уилиям Бранхам.

Можем само да съжаляваме за тъжния начин, по който завършило неговото служение. С течение на нашия разказ за Бранхам, нещата, за които ще стане въпрос, може би ще бъдат шокиращи за едни и тъжни за други. Разберете, че подробностите са дадени за поука. Животът на Бранхам е трагичен пример за това, какво може да се случи, когато човек не следва времената и сезоните на небето. Все пак в началото животът и служението на Бранхам били венец на Божието свръхестествено влияние на земята. Ако във вашия ум има някаква „религиозна” традиция, то ранните години на Уилиям Бранхам без съмнение ще ви разтърсят. 

СВЕТЕЩО КЪЛБО

При изгрев слънце на април 1909 някъде сред хълмовете на Кентъки се родило малко момченце, тежащо едва 2,2 кг. Неговият осемнадесетгодишен баща крачел напред-назад из старата дървена барака, облечен в новия си работен комбинезон. Майката на бебето, която била едва на петнайсет, държала в ръце сина си, докато двамата обсъждали името на детето – Уилиям Мариън Бранхам.

Когато светлината започнала да залива утринното небе, бабата решила да отвори някой прозорец, за да могат родителите да видят по-добре своя новороден син. В този момент те станали свидетели на първото свръхестествено посещение в живота на малкия Бранхам. Със свои думи той сам описва историята така, както му е разказана:

„Изведнъж, светещо кълбо влязло през прозореца, голямо колкото възглавница, завъртяло се около мястото, където съм лежал, и слязло върху леглото.”

Съседите, които видели случилото се, стояли в страхопочитание, чудейки се що за дете се било родило на семейство Бранхам. Докато разтривала ръчичките му, г-жа Бранхам дори и не подозирала, че Бог щял да използва същите тези ръце, за да изцелява множества и да води едно от най-големите изцелителни съживления до ден-днешен.

Две седмици по-късно малкият Уилиям Бранхам за първи път посетил мисионерска баптистка църква. 

ПРЪСТЕН ПОД И СТОЛОВЕ ОТ ДЪСКИ

Семейството на Уилиям Бранхам било най-бедното от бедните. Те живеели в далечните хълмисти земи на Кентъки, подът бил пръстен, а столовете били сковани от дъски. Тези хора били съвсем неуки според стандартите на света. Така че било почти невъзможно да четат Библията или която и да било друга книга.

Условията на живот били мизерни и малко се говорело за служене на Бог. Семейство Бранхам имали само най-обща представа за Бог. Те били заобиколени от една сурова действителност и всичките им усилия били насочени към физическото оцеляване. За семейството ходенето на църква било преди всичко морално задължение или отчасти възможност за социални контакти.

Когато осъзнаете откъде идвал Бранхам, ще ви бъде по-лесно да разберете, защо Бог е използвал суверенни и свръхестествени знамения, за да му говори. Той не знаел как да чете или сам да изучава Библията. Бранхам не знаел как да се моли и през цялото си детство никога не чул някой да се моли.

Ако не можеш да четеш, тогава ти не можеш да чуеш гласа на Бог чрез Неговото Слово.

Ако не се молиш, тогава не можеш да чуеш своя вътрешен глас, иначе казано, своя дух.

Ако никой наоколо не познава Бог, тогава няма кой да те учи.

При подобни ситуации на Бог Му остава да предаде Своето послание към даден човек чрез чудеса и знамения. Това се случва рядко, но Бог не може да бъде ограничен от бедността или невежеството. Случило се е тогава, може да се случи и днес. По един или друг начин Бог винаги ще успее да предаде посланието Си на въпросната личност.

В Стария Завет едно магаре проговори на Валаам. Само така той щеше да чуе словото на Господ.

Бог говори на Мойсей чрез горящия храст. В книгата Деяния чудеса и знамения помагаха на вярващите да преобърнат един тъмен „религиозен” свят с главата надолу.

Бог не е ограничен от рамките на преподаваната теология. Той е Бог – и понякога призовава хора като Уилиям Бранхам да излязат и да разчупят нашите религиозни калъпи. Религията иска ние да забравим, че думата „свръхестествено” описва Божието присъствие. Някои хора стават нервни, когато Бог разчупи ограниченията на тяхната „религиозност”.

Бог използвал чудеса и знамения, за да помогне на Бранхам да Го познае, да разбере Божия призив за своя живот и впоследствие да ходи в него. 

ИЗБАВЕН ОТ СМЪРТОНОСНО ИЗМРЪЗВАНЕ

Божият промисъл следвал Бранхам от неговото рождение. Неговият баща работел като дървосекач и се налагало да отсъства за дълги периоди от дома. Когато Бранхам бил едва на шест месеца, сурова снежна виелица затрупала със сняг планините, затваряйки безнадеждно младата майка и нейното дете в тяхната барака. Когато свършили дървата и запасите от храна, смъртта вече изглеждала неизбежна. Майката на Бранхам увила себе си и своето бебе в някакви вехти одеяла и после двамата просто лежали в леглото гладни и измръзнали в очакване на своята зла участ.

Но „злата участ” не може да промени Божия план. Бог бдял над тях чрез очите на един съсед. Човекът бил разтревожен, че от комина им не излизал пушек, проправил си път през дълбокия сняг до тяхната барака и разбил вратата. Бързо събрал дърва, запалил огън и нагазил обратно в снега, за да им донесе храна от своята барака. Добрината на този човек и неговата бдителност спасили живота им.

Скоро след това преживяване бащата на Бранхам преместил семейството си от дълбоките гори на Кентъки в Ютика, Индиана, където започнал работа като фермер. По-късно семейството се преместило в Джефърсън-вайл, Индиана, който по-късно бил смятан за родния град на Уилиям Бранхам.

Въпреки че се преместили в Джефърсънвайл – един средно голям град, те продължавали да живеят в изключителна бедност. На седем години малкият Бранхам дори нямал риза, която да облече за училище, а само палто. Много пъти той се потял в горещината на малката училищна стая, но се срамувал да съблече палтото си, понеже нямал риза отдолу. Бог не избира хората според това дали са богати или бедни. Той гледа на сърцето. 

ВЯТЪРЪТ ОТ НЕБЕТО

Училищните занимания за деня тъкмо били приключили и приятелите на Бранхам отивали да ловят риба на вира. Бранхам искал да отиде с тях, но неговият баща му бил казал да донесе вода за вечерта.

Бранхам плачел, докато вадел водата, разстроен от това, че трябва да работи, вместо да отиде с другите за риба. Докато носел тежкото ведро от хамбара до къщата, той седнал за малко под една топола, за да си почине.

Изведнъж чул шума на вятър в горната част на дървото. Той скочил, за да погледне нагоре и забелязал, че вятърът не духал никъде другаде. Той се дръпнал назад и като се вгледал в дървото, до него дошъл глас, който казвал: „Никога не пий, не пуши и не осквернявай своето тяло по никакъв начин, защото имам работа за теб, когато пораснеш.”

Изплашено от гласа, малкото момче изтичало разтреперано при майка си. Тя се опитала да го успокои, чудейки се да не би да е бил ухапан от змия. След като не успяла, тя го сложила на леглото и повикала лекар, мислейки си, че е изпаднал в някакъв странен вид нервно разстройство.

През останалата част от своето детство Бранхам направил всичко, което могъл, за да не се доближи до онова дърво.

Колкото и странно да му изглеждало това преживяване, Бранхам открил, че не може да пуши, да пие или да оскверни тялото си. На няколко пъти вследствие на натиск от страна на връстниците му, той опитвал. Но в мига, в който вдигнел цигара или допирал питието до устните си, чувал шума на вятъра в клоните на онова дърво. Той веднага поглеждал наоколо, но всичко изглеждало тихо и спокойно. Обземал го съшият ужасен страх и той хвърлял цигарата или бутилката и хуквал да бяга.

Това странно поведение било причина Бранхам да има много малко приятели като младеж. Той казвал за себе си: „Изглежда, през целия си живот съм бил черна овца, не съм познавал човек, който да ме разбира и дори сам не съм се разбирал.” Той често споделял, че имал едно особено усещане: „Сякаш някой стои до мен, опитвайки се да ми каже нещо, особено, когато съм сам.” Така Бранхам прекарал своето юношество, лутайки се объркан и без да може да откликне или дори да разбере призива на Бог върху живота му. 

НЯМА КЪДЕ ДА СЕ БЯГА

Въпреки че Бранхам бил преживял няколко свръхестествени проявления в живота си, той все още не бил новороден. Когато бил на четиринадесет, пострадал по време на ловна злополука и се наложило да лежи в болница в продължение на седем месеца. Въпреки това той не приел неотложния призив на Бог, който продължавал да го измъчва. Нямал и представа защо му се случва всичко това. Родителите му не познавали Бог, затова той не получил никакво насърчение от тях. Всичко, което имал, било собственото му ограничено знание, затова той се съпротивлявал на Божия призив.

На деветнадесет години Бранхам решил да се премести, надявайки се, че новата среда ще му помогне да се освободи от напрежението. Знаейки, че ще се натъкне на неодобрението на майка си, той й казал, че заминава на лагер само на четиринадесет мили от дома, когато всъщност отивал във Финикс, Аризона.

В една нова обстановка и различен начин на живот Бранхам започнал да работи през деня в местен чифлик. Нощем той тренирал с желанието да направи кариера като професионален боксьор и дори спечелил няколко медала. Но колкото и да се опитвал, Бранхам не можел да избяга от Бог дори и в пустинята. Когато погледнел към звездите нощно време, той отново усещал призива на Бог върху себе си.

Един ден той получил новини, че неговият брат Едуард, който по години бил най-близък до него, бил сериозно болен. Бранхам почувствал, че с времето той щял да се оправи, затова продължил работата си в чифлика. След няколко дена бил съкрушен от съобщението, че брат му е починал.

Скръбта от загубата била почти непоносима за Бранхам. „Първото нещо, което си помислих – спомнял си Бранхам, – беше, дали той е бил готов да умре… Тогава отново Бог ме призова, но както обикновено, аз се възпротивих.”

Докато пътувал към къщи, мислейки за тяхното детство, сълзи се стичали по лицето му. Спомняйки си за всичките им трудности, той се чудел дали Бог бил взел Едуард на някое по-добро място.

Смъртта била нещо много тежко за семейството им, понеже никой от тях не познавал Бог и им било невъзможно да намерят мир. Всъщност именно на погребението на своя брат Бранхам за първи път чул някой да отправя молитва към Бог. Тогава решил да се научи да се моли. Той възнамерявал след погребението да се върне обратно в Аризона, но неговата майка го умолявала да си остане у дома. Бранхам се съгласил и започнал работа в Газовата компания в Ню Албани. 

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ СЪС СМЪРТТА

Две години по-късно, докато проверявал веднъж изправността на някакви газомери, Бранхам бил обгазен. Цялата вътрешност на стомаха му била покрита с киселина и той страдал в продължение на няколко седмици, преди да се обърне към специалист.

Лекарят поставил диагноза апендицит и го вкарал в болницата за операция. Тъй като не чувствал болка, Бранхам поискал да му поставят местна упойка, за да може да наблюдава операцията. Въпреки че не бил новороден, той помолил един баптистки служител да го придружи в операционната.

След приключване на операцията Бранхам бил върнат в неговата стая, където започнал да се чувства все по-отпаднал. Пулсът му ставал все по-слаб и той усетил дъха на смъртта.

Болничната стая постепенно притъмняла и в далечината Бранхам можел да чуе шума на вятъра. Сякаш духал в гора и шумолял в листата на дърветата. Бранхам си помислил: „Ето, това е смъртта, която идва да ме прибере.”

Вятърът приближил и шумът станал по-силен.

„Изведнъж, всичко изчезна – спомня си Бранхам, – аз бях отново онова малко, босо момче и стоях на същата алея, под същото дърво. И чух същия глас: „Никога не пий, нито пуши.” Но този път гласът каза: „Аз те призовах, но ти не поиска да отидеш.” Тези думи той повтори три пъти.

Тогава казах: Господи, ако това си Ти, позволи ми да се върна отново на земята и аз ще проповядвам Твоето Евангелие от покривите на къщите и по ъглите на улиците. Ще кажа на всички за Него!”

Изведнъж Бранхам се събудил и видял, че се намира в болничната стая. Той се чувствал по-добре, а лекарят си мислел, че вече е мъртъв. Когато влязъл и видял Бранхам, той заявил: „Не съм от хората, които ходят на църква… но знам, че Бог посети това момче!”

Няколко дни по-късно Бранхам бил изписан от болницата и както се бил заклел, започнал незабавно да търси Господ. 

ИЗЦЕЛЕН! И ГОРД С ТОВА!

Бранхам обикалял от църква на църква, като напразно опитвал да открие такава, където да се проповядва покаяние. Накрая в своето отчаяние той отишъл при стария навес зад своята къща и се опитал да се моли. Нямал представа какво трябва да каже, затова започнал да говори на Бог, както говорел с всеки друг.

Изведнъж на стената на навеса се появила светлина във формата на кръст. Бранхам вярвал, че това било видение от Господ, понеже усетил как огромна тежест паднала от гърба му. Там, при онзи стар навес Бранхам бил новороден.

Аварията, при която Бранхам пострадал с киселината, оставила у него необичайни странични ефекти – когато гледал твърде продължително към нещо, главата му започвала да се тресе. Бранхам казал на Господ, че ако ще проповядва, трябва да бъде изцелен напълно. И така, той най-сетне намерил една малка независима баптистка църква, която вярвала в изцелението, излязъл напред за молитва и бил моментално освободен. Като видял силата, изявена в тази църква, Бранхам започнал да се моли и да търси Бог за същата сила в собствения си живот. Шест месеца по-късно той получил своя отговор.

След като приел да се покори на призива да проповядва, Бранхам бил ръкоположен като независим баптистки служител. Сдобивайки се с малка палатка, той незабавно започнал да служи. От самото начало имал много добри резултати. 

ОТНОВО ОНАЗИ СВЕТЛИНА!

През юни 1933, когато бил на двадесет и четири години, Бранхам провел първото си значително съживление в палатка в град Джеферсънвайл. Една вечер дошли около три хиляди души.

На 11 юни той организирал специална служба за водно кръщение, на която потопил сто и тридесет човека в река Охайо. Докато кръщавал седемнадесетия човек, се случило друго свръхестествено проявление. Ето как сам Бранхам го описва:

„Огнено кълбо слезе от небесата и ето я онази светлина, сияеща… застана точно над мен… и направо си ме изплаши до смърт.”

Мнозина от четирите хиляди на речния бряг, като видели светлината, хукнали от страх, други останали и паднали в поклонение. Някои твърдели, че са чули глас, други не чули нищо.

Същата есен хората, които посещавали неговите събрания, построили сграда, като я нарекли „Шатрата на Бранхам”. Между 1933 и 1946 Бранхам служел в шатрата и едновременно с това имал и светска работа. 

НЕГОВАТА ЧУДЕСНА “НАДЕЖДА”

Трийсетте години на века били щастлив период за Бранхам. Тогава той срещнал едно чудесно вярващо момиче. Тя се казвала Хоуп (Надежда – бел. пр.) Бръмбек. Тя отговаряла на изискванията на Бранхам – никога не пиела и не пушела и той я обикнал силно.

След няколко месеца решил да помоли Хоуп да се омъжи за него. Но тъй като се срамувал да говори за това с нея, направил най-доброто, което можел, като й написал писмо. Той неуверено пъхнал писмото в пощенската й кутия, понеже се страхувал, че майка й може да го прочете първа. Но Хоуп я изпреварила и бързо отговорила „Да”.

Скоро след това двамата се оженили, за което Бранхам си спомня: „Не вярвам на земята да е имало друго по-щастливо място от нашия малък дом.” След две години на двамата им се ражда син Били Пол. Ето как Бранхам описва този вълнуващ момент: „Когато за първи път го чух да плаче в болницата, сякаш веднага разбрах, че беше момче и го предадох на Бог, преди дори да го бях видял.” 

НОВА ПОРЦИЯ СИЛА

Голямата депресия през трийсетте години скоро засегнала и Шатрата на Бранхам. Времената станали по-тежки. Бранхам започнал да проповядва без възнаграждение. Продължавал да работи отделно от служението, за да издържа семейството си. След като спестил малко пари, решил да отиде до Мичиган на риболов. Много бързо обаче свършил парите и тръгнал обратно към къщи.

На връщане той видял голяма група хора да се събират за евангелизационно събрание и се зачудил що за хора били, затова спрял там и се срешнал за първи път с „Петдесятница”.

Това било лагерно събрание на движението „Пълнотата” – деноминация, вярваща „само в Исус”. Бранхам бил впечатлен от тяхното пеене и пляскане. Колкото повече стоял, толкова повече осъзнавал, че имало нещо около тази сила, за която все говорели.

Същата вечер Бранхам спрял своя Форд „Т” в едно поле и преспал в колата. Той нямал търпение да се върне на следващия ден. Бил се регистрирал като служител и същия ден водачът обявил, че присъстващите биха искали да чуят няколко думи от втория най-млад служител сред тях Уилиям Бранхам.

Последният бил толкова шокиран и объркан, че бързо навел глава. Той не желаел някой да разбере, че бил там. Предната вечер бил използвал хубавите си панталони за възглавница, и тези, с които бил обут в момента, били от обикновен раиран крепон.

Говорителят отново помолил Уилиям Бранхам да излезе на платформата, но той седял неподвижно, твърде стъписан, за да може да отговори. В края на краищата, никой не знаел кой е, така че бил в безопасност.

Накрая някакъв човек се навел към него и го попитал: „Знаете ли кой е Уилиям Бранхам?” Бранхам отговорил: „Аз съм.” Той обяснил, че не може да проповядва пред хората с тези си дрехи. Човекът казал: „Те се интересуват повече от сърцето ти, отколкото от вида ти.” Човекът се изправил и като посочил към Бранхам, изкрещял: „Ето го!”

Бранхам неохотно се изправил и излязъл на платформата, но щом започнал да проповядва, силата на Бог го завладяла и събранието продължило два часа. След това пастири от цялата страна се обърнали към Бранхам, молейки го да гостува на техните църкви и да проведе съживителни събрания. Когато си тръгнал, календарът му бил запълнен до края на годината. Тези хора нямали и представа, че току-що били поканили един баптист да проведе събрания в църквите им в продължение на много седмици! 

„БОКЛУК” И БОЛКА

Бранхам се впуснал към къщи. Щом спрял колата пред дома им, Хоуп изтичала да го посрещне. Развълнуван от преживяното, Бранхам разказал на съпругата си за лагерното събрание и за поканите, които бил получил. Тя също била много развълнувана. Но това не можело да се каже за близките и приятелите им. Най-силната съпротива дошла от страна на неговата тъща, която останала непреклонна. Тя заявила: „Знаеш ли, че това са една сбирщина „святи палячовци”?… Мислиш ли, че ще те оставя да мъкнеш моята дъщеря сред такава измет?… Невероятно! Те не са нищо друго освен боклука, който останалите църкви са изхвърлили.”

Под влиянието на своята тъща Бранхам отменил всичките си събрания за църквите от това петдесятно движение. По-късно той окачествил това като най-голямата грешка в живота си. Ако бил заминал, за да проведе тези събрания, семейството му нямало да пострада при голямото наводнение в Охайо през 1937 г.

Зимата на 1937 била сурова. Когато големите снегове започнали да се топят, река Охайо заляла бреговете си. Дори дигите и насипите не могли да задържат водите.

Бедствието не можело да сполети семейството на Бранхам в по-лош момент. Хоуп току-що била родила отново и този път те били благословени с момиченце, което нарекли Шарън Роуз. Вследствие на раждането имунната система на Хоуп не била напълно възстановена и тя развила опасна белодробна болест.

Когато Хоуп все още се възстановявала, дигите на река Охайо се пропукали под силата на водите, които бързо залели цялата област. Сирените предупреждавали всички да бягат за собствената си безопасност. Хоуп не трябвало да бъде местена, но нямало избор. Въпреки студа и дъжда, тя била транспортирана до полева болница на достатъчно високо място. Също така по време на голямото наводнение през 1937 и двете бебета на Бранхам се разболели много сериозно от пневмония. 

КЪДЕ Е СЕМЕЙСТВОТО МИ?

Колкото и да му се искало да остане със семейството си, Бранхам знаел, че трябвало да помогне в борбата на града с надигналите се води. И така той се присъединил към спасителния отряд, за да се върне само четири часа по-късно, откривайки, че водите са съборили стените и семейството му го нямало.

Обезумял от мъка, Бранхам цяла нощ търсил семейството си. Накрая му казали, че те били натоварени на влак и евакуирани в друг град. Той трескаво се опитвал да се добере до тях, но водите били пресекли пътя му. В продължение на две седмици той бил изолиран от останалия свят, без да може да стигне до семейството си и без да чуе нещо за тях.

Веднага щом водите спаднали, той отпътувал с камион, за да търси семейството си. Не знаел дали са живи или мъртви. Когато пристигнал в съседния град, където предполагал, че са били изпратени, никой не знаел нищо за полева болница, камо ли за семейството му.

Напълно отчаян, Бранхам обикалял улиците, стискайки своята шапка в ръце, молейки се и плачейки за семейството си. Някой го познал и му казал къде било изпратено семейството му, но водите били залели всички пътища към този град. Бранхам благодарил на човека и продължил пътуването си.

Съвсем случайно, ако не и с директната намеса на Бог, той срещнал свой приятел, който му казал, че знае къде било семейството му и че съпругата му умирала. Двамата мъже потърсили начин да заобиколят прелелите води и до вечерта Бранхам и неговият приятел стигнали до града и намерили семейството му. 

„БЯХ ПОЧТИ У ДОМА…”

Баптистката църква в града била превърната в полева болница. Когато Бранхам открил Хоуп, той коленичил до леглото й, само за да научи, че рентгеновите снимки показвали наличието на туберкулоза, проникваща все по-дълбоко в дробовете й. Бранхам спокойно поговорил със съпругата си и тя му казала, че децата били при майка й. Когато ги открил, тяхното здраве също се влошавало прогресивно.

Бранхам бил решен да работи, за да плати необходимата за лечението на Хоуп сума. Един ден, докато работел, му се обадили от болницата, че трябва да побърза, ако иска да види съпругата си жива.

Бранхам бързо стигнал до болницата и влетял през вратата. Лекарят го посрещнал и незабавно го завел в стаята, където лежала жена му. Главата й вече била покрита със завивката, но Бранхам я сграбчил и я разтърсил, викайки:„Скъпа! Отговори ми!… Боже, нека ми проговори поне Веднъж.” Изведнъж Хоуп отворила очи. Тя се опитала да протегне ръка към Бранхам, но била твърде слаба.

Тя погледнала към съпруга си и прошепнала: „Бях почти у дома. Защо ме извика?” После с тих и немощен глас започнала да разказва на Бранхам за Небето. Тя казала: „Скъпи, ти си го проповядвал, говорил си за него, но не би могъл да узнаеш колко е славно.”

Със сълзи на очи тя благодарила на Бранхам за това, че бил добър съпруг, после започнала да става все по-тиха… Бранхам завършва историята така: „Тя ме придърпа към себе си и ме целуна за сбогом… После си отиде, за да бъде завинаги с Бог.”

Докато карал обратно към къщи, сам в тъмнината на нощта, всичко, покрай което минавал, му напомняло за Хоуп. Мъката му била непоносима. У дома, докато мислел за своите деца, които току-що били останали без майка, той неусетно заспал. Малко по-късно се събудил, когато някой похлопал на вратата. 

НАЙ-ТЪЖНАТА НОЩ НА СВЕТА

«Били, бебето ти умира» – били думите на човека, стоящ пред вратата.

Съкрушен Бранхам се качил в пикапа на мъжа и те занесли малката Шарън до болницата, но напразно. Рентгеновите снимки показвали, че детето има менингит на гръбначния мозък.

В болницата настанили Шарън в мазето, където държали изолирани случаи. Смъртоносната болест била извила силно едното й краче, а от болката очите й се събрали. Бранхам не можел да я гледа да страда така и като й положил ръце, помолил Бог да пожали живота й. За нещастие, Бранхам си мислел, че Бог го наказвал за отказа му да проведе съживленията, за които бил поканен. Малко след молитвата му малката Шарън последвала майка си на небето.

Само за една нощ Бранхам загубил двама от тримата му най-близки хора. Останал му само Били Пол.

Два дни по-късно един съкрушен мъж погребал дъщеря си в обятията на нейната майка. Сякаш мъката му била повече, отколкото можел да понесе. Все пак през идните години споменът за онези чувства щял да накара сълзите на състрадание да се стичат по лицето на Уилиям Бранхам, докато се молел за болните. 

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ВЯТЪРА

Следващите пет години били за Бранхам „пътуване в пустинята”. Сякаш никои не го разбирал. Неговата баптистка църква започвала да се дразни от виденията му, наричайки ги демонични. Те дори предположили, че светлината, появила се при раждането му, вероятно била знак за присъствието на демон в живота му. Предупредили Бранхам да престане със своите видения, иначе служението му „щяло да си спечели лоша слава.”

През онези години Бранхам се оженил повторно. Много пъти той разказвал, че никога нямало да го направи, ако Хоуп не го била помолила заради децата.

Той продължил да проповядва в Шатрата на Бранхам, като в същото време работел като горски пазач. На 7 май 1946 г., един чудесен пролетен ден, Бранхам се прибрал у дома за обяд, когато наминал негов приятел. Двамата седели навън, под един голям клен, когато, според думите на Бранхам: „Като че ли цялата горна част на дървото се стовари… сякаш нещо ме връхлетя от дървото, беше като силен, бурен вятър.”

Неговата съпруга изскочила от къщата, за да види дали е добре. Опитвайки се да овладее емоциите си, Бранхам седнал и й разказал историята на последните двадесет години. В същия момент той взел решение да открие веднъж завинаги какво стои зад този „вятър”. Той разказва: „Взех си довиждане с нея и с детето си, и я предупредих, че ако не се върна до няколко дни, вероятно няма да се завърна никога.” 

СРЕЩАТА С АНГЕЛА НА ГОСПОД

Бранхам отишъл на уединено място, за да се моли и да чете Библията. Агонията му била толкова силна, че му се струвало, че душата му ще се отскубне от тялото.„Ще ми говориш ли по някакъв начин, Боже? Ако не ми помогнеш, не бих могъл да продължа” – извикал той.

Около 11:00 ч. същата нощ той забелязал някаква светлина да пробягва в стаята. Мислейки, че приближава някой с фенер, той погледнал през прозореца, но не видял никого. Изведнъж светлината започнала да залива пода. Бранхам скочил изплашен от стола си, когато на пода се появило светещо кълбо. После чул нечии стъпки. Когато се вгледал, той видял краката на човек, който вървял към него. Вдигнал очи и видял един огромен човек, облечен в дълга бяла дреха.

Мъжът казал на разтреперания от страх Бранхам: „Не бой се. Изпратен съм от присъствието на Всемогъщия Бог, за да ти кажа, че особеният ти живот и неразбраните ти пътища са знак за това, че Бог те е изпратил да занесеш дар на Божествено изцеление на народите по света.” 

АНГЕЛЪТ ПРОДЪЛЖИЛ…

«Ако бъдеш искрен и спечелиш доверието на хората, нищо няма да може да устои пред молитвата ти, дори и ракът.»

Първата реакция на Бранхам била като тази на Гедеон. Той казал на ангела, че е беден и необразован и поради това си мислел, че никой нямало да приеме служението му, нито би го послушал.

Но ангелът продължил, като казал на Бранхам, че ще получи два дара като белези за истинността на неговото служение. Първо Бранхам щял да усеща болестите с физически вибрации в лявата си ръка.

Някои са се присмивали на това физическо проявление или дори го определяли като демонично. За да разберем правилно Словото на Господ, трябва да схванем действието на закона на правдата и закона на Духа, а после да формулираме и принципа. Възможно е тези вибрации да бъдат обяснени по следния начин: когато нечистата болест в страдащия се срещне със свръхестествената сила на Бог, тя предизвиква физическа реакция, или вибрации. Когато нечистото срещне чистото, това винаги предизвиква реакция!

Години по-късно Гордън Линдзи бил свидетел на този свръхестествен феномен. Той разказал, че вибрациите „като тези от електрически ток” понякога били толкова силни, че веднага спирали часовника на ръката на Бранхам. Линдзи казал още, че след като духът бивал изгонен от човека, „червената и подута” ръка на Бранхам възвръщала нормалния си вид.

Ангелът продължил да обяснява на Бранхам, че когато почувства вибрациите, той трябвало да се моли за човека. Ако вибрациите изчезнат, човекът е бил изцелен. Ако ли не, той трябвало „само да се помоли за благословение и да продължи нататък”. 

ЩЯЛО ДА ИМА И ВТОРИ ЗНАК

Бранхам отговорил на ангела: „Господине, боя се, че няма да ме приемат.” На което ангелът отвърнал: „Тогава ще стане така, че ти ще знаеш най-съкровените тайни на сърцето им. Така те ще приемат.”

Във връзка с този втори знак, ангелът казал следното: „Мислите на хората ехтят в небето по-силно, отколкото думите им на земята.” Никога обаче, не бил изявяван какъвто и да било грях в нечий живот, който вече бил покрит с кръвта. Но ако грехът не бил изповядан или бил скрит, той бил изявяван чрез тази духовна дарба слово на знание. Когато това се случело на линията за молитва, Бранхам се дръпвал настрана от микрофона и разговарял тихо с човека, като го водел в непосредствено покаяние.

Дали това наистина е било посещение от Бог? Как можем да сме сигурни? Ангелите са изпратени да служат на наследниците на спасението (Евреи 1:14). Ангели прогласиха раждането на Исус и Му служеха по време на земния Му живот. Из цялата Библия се срещат случаи, когато ангели са служили, изявявайки Словото на Господ към човечеството.

Ангелът на Господ никога няма да открие нещо, което противоречи на Словото. Той никога не прибавя нещо и не скрива нещо от Словото на Бог. С други думи, Господният ангел нито измисля нова Библия, нито изкривява Писанията. Критерият винаги е Словото на Бог.

По време на това посещение ангелът на Господ открил на Бранхам още много неща относно служението му. Първо, той казал, че Бранхам, един непознат проповедник, скоро щял да стои пред хиляди в препълнени зали. Второ, той му заявил, че ако остане верен на своя призив, резултатите щели да достигнат целия свят и да разтърсят нациите. Посещението траело около половин час. 

НИКАКВО ВРЕМЕ ЗА ГУБЕНЕ

След посещението от ангела Бранхам се върнал у дома. На следващото неделно събрание той казал на хората в шатрата за преживяното. Като на шега те напълно повярвали на неговото откровение.

Словото на Господ се изпълнило бързо. Докато Бранхам говорел, някой влязъл и му подал телеграма. Тя била от преп. Робърт Доутъри, който го молел да дойде в Сейнт Луис и да се моли неговата дъщеря да бъде изцелена. Лекарите вече не можели да помогнат и той чувствал, че молитвата била единствената надежда.

Бранхам нямал пари за разходите по пътуването. Затова присъстващите набързо дали дарение, събирайки достатъчно пари за двупосочен билет с железниците. Той взел назаем официален костюм от един от братята и палто от друг. И в полунощ членове на църквата го изпратили до влака за Сейнт Луис. 

ПЪРВОТО ЧУДО

В Сейнт Луис малкото момиченце умирало от някаква непозната болест. Църквата постила и се молила за нея, но без резултат. Преглеждали я най-добрите лекари на града, но не успели да поставят диагноза.

Докато вървял към момиченцето, по лицето на Бранхам се стичали сълзи. Тя била кожа и кости, и драскала по лицето си като животно. Била пресипнала да вика от болка. Тези мъки продължавали вече три месеца.

Бранхам се присъединил към молитвата на църквата, но напразно. Накрая той помолил за спокойно място, където да може да търси Господа насаме. Това се превърнало в честа практика през ранните години на служението му. Докато търсел Господ, той често виждал отговора във видение. Той чакал обстоятелствата да станат точно както във видението му , после действал според онова, което бил видял. Когато следвал този модел, резултатите винаги идвали незабавно.

След малко Бранхам влязъл уверено в къщата. Той попитал бащата и останалите:«Вярвате ли, че съм Божи служител?» „Да! – отвърнали те. “Тогава направете както ви кажа, без да се съмнявате.” След това Бранхам ги помолил за някои неща, после се молил за детето според видението, което Господ му бил дал. Злият дух незабавно напуснал момичето и тя била изцелена, живяла дълго и отгледала нормални и здрави деца.

Когато вестта за изцелението се разчула, хората започнали да се тълпят при Бранхам, но той се оттеглил от тях, обещавайки, че пак ще се върне. И наистина го направил след няколко седмици. 

МЪРТВИТЕ ВЪЗКРЪСВАТ

През юни 1946 г. Бранхам се връща в Сейнт Луис и в продължение на дванадесет дни провежда събрания, на които проповядва и се моли за болните. Палатката била претъпкана и още много хора стояли отвън, дори и по време на проливните дъждове. Имало страхотни проявления – куците прохождали, слепите проглеждали, а глухите прочували. Един служител, който от двадесет години бил сляп, получил отново зрението си. Една жена, която отхвърлила Духа на Бог, паднала мъртва извън палатката вследствие на сърдечен удар. Бранхам отишъл при нея и се молил. Тя станала и намерила спасение в Исус Христос. Броят на изцеленията се умножавал и нараствал дотолкова, че вече не можел да се следи. Бранхам често оставал да се моли за болните до 2:00 ч. сутринта.

След Сейнт Луис той бил поканен да проведе съживителни събрания в Джунсбъро, Арканзас, където на службите присъствали около двадесет и пет хиляди души. Веднъж, по време на едно от събранията Бранхам се измъкнал за малко, за да влезе в една линейка, където една възрастна жена била починала. След като се молил с проста молитва, жената седнала в носилката и прегърнала съпруга си. Около задната врата на линейката вече имало толкова много хора, че тя не можела да се отвори. Така че, шофьорът разпънал своето палто върху предното стъкло, за да може Бранхам да излезе от там без да го видят.

Една жена, която била пропътувала с колата си стотици мили, се опитала със сълзи на очи да опише пред другите смирението, състраданието и кротостта на Бранхам. Тя казала, че когато го погледнела, „всичко, което виждала, било Исус” и прибавила: „Вие никога няма да сте същите, след като го видите.” 

НЕКА СЕ РАЗПРОСТРЕМ

В Арканзас Бранхам наел първия си мениджър за евангелизационните си кампании – У. Е. Кидсън, редактор на вестника The Apostolic Herald, в който били публикувани резултатите от служението на Бранхам. Кидсън, който бил непримирим пионер на движението „Пълнота”, представил Бранхам на тази деноминация и го развел из няколко малки църкви.

За служението на Бранхам 1947 щяла да се запомни като година на голяма популярност. Списанието Time публикувало новините от неговите кампании и заедно със своя тим той направил първата си обиколка на западните щати.

Т. Л. и Дейзи Озборн били силно повлияни от неговите събрания в Портланд, Орегон. Те току-що се били завърнали от Индия, където служили като мисионери. Били претърпели пълно поражение в своето видение и цел и почти се били отказали от служението.

Т. Л. Озборн разказва за това, как е бил свидетел, когато на едно събрание Бранхам обърнал едно кривогледо момиченце към присъстващите. Когато й положил ръце, Т. Л. Озборн видял как погледът й постепенно се оправил. Тогава Т. Л. чул следните думи: „Ти можеш да направиш това!” След това събрание на Бранхам той и съпругата му били освежени, разпалени и концентрирани. Те най-после открили отговора, който търсели. Резултатът било невероятното международно мисионерско и изцелителното служение на Озборн и неговата съпруга.

През 1947 г. Бранхам се срещнал и се присъединил към Гордън Линдзи. Джак Муур бил служител от движението „Oneness”, който пътувал с Бранхам, когато той се срещал с Линдзи. Въпреки че Лидзи вярвал в Троицата, двамата създали коалиция, която се оказала решаваща за успеха на Бранхам.

Щом Линдзи осъзнал, че е започнало безпрецедентно движение на Бог, той поканил Бранхам да разпростре служението си извън границите на движението „Пълнота” из средите на Пълното евангелие. Осъзнавайки, че Линдзи бил инструментът, чрез който се изпълнявали думите на ангела от неговото видение, Бранхам приел това предложение. Линдзи умеел майсторски да организира нещата – качество, което липсвало на Бранхам. Така че той дал на Линдзи пълна свобода да организира и популяризира едно от най-големите изцелителни съживления до ден-днешен.

Муур и Линдзи планирали първата Обединена кампания през есента на 1947. Целта била да се съберат хората от движението „Пълнота” и вярващите в Троицата, заедно на едно събрание. Проведени в северозападните щати и част от Канада, събранията на Бранхам избягвали доктриналните различия и постигнали голям успех. Хората, които ги посетили, имали „най-великите преживявания в своя християнски живот”. Според съобщенията от онова време често се спасявали до 1.500 човека в една-единствена служба. У. Дж. Бакстър се присъединил към изцелителния тим в Канада и написал, че същата година в служението станали свидетели на близо тридесет и пет хиляди изцеления. 

РАЖДА СЕ „ГЛАС НА ИЗЦЕЛЕНИЕ”

В стремежа си да даде гласност на своето послание на изцеление из цялата страна, тимът на Бранхам намислил нещо ново. Те решили да създадат едно ново издание, което да се разпространява извън затворената общност на движението „Пълнота” и из всички християнски среди. Като осъзнал, че това било отново изпълнение на словото на Господ относно служението му, Бранхам дал съгласието си. Обаче неговият редактор Кидман не бил съгласен, затова Бранхам го освободил от неговите задължения и назначил на негово място като редактори Линдзи и Муур, а себе си като издател. Заедно те положили началото на списанието «Глас на изцеление».

Първоначално трябвало да се издаде един-единствен брой, който да представя Бранхам. Но търсенето било толкова голямо, че този първи пробен брой трябвало да се преиздаде още няколко пъти. Накрая екипът решил „Глас на изцеление” да излиза всеки месец.

От този момент нататък един от ключовите принципи на Бранхам бил никога да не влиза в доктринални спорове. Той казвал:

«Бог не е дал одобрението Си на една определена църква, а ни е открил, че чистите по сърце ще видят Бог.” Той често добавял: „Нека човекът да си вярва каквото си иска по въпроса. Това и без друго няма да допринесе кой знае колко така или иначе. Бъдете братя, общувайте един с друг.”

Бранхам често казвал, че вярващите могат „да са разделени на милион мили един от друг в своята теология”, но ако някога стигнат дотам да не могат да се прегърнат един друг като братя, би трябвало да се чувстват „отпаднали от вярата”. 

РАННИ НЕПРИЯТНОСТИ

През 1948 г. служението на Бранхам било спряно ненадейно, когато той преживял нервна криза. Той бил физически и умствено преуморен от твърде многото работа в служението. Преди да назначи Линдзи за мениджър на кампаниите, той се молел за нуждаещите се от изцеление до ранните утринни часове, като се изтощавал напълно. Той не знаел кога да спре. Бил отслабнал толкова много, че тръгнали слухове, че умирал.

В резултат на това Линдзи, който организирал кампаниите, намалил времето, през което служел Бранхам. То било сведено до най-много един час на вечер, а посетители вече не били допускани до хотелската му стая. Линдзи увеличил пълната продължителност на събранията, но мъдро намалил случаите на невъздържаност и ненужните прекъсванията.

След преживяния срив Бранхам започнал да говори срещу онези, които обвинявал за болестта си. Той обвинил Линдзи, че го е претоварил. После уведомил Линдзи и Муур, че бъдещето на списанието „Глас на изцеление” било вече изцяло тяхна отговорност.

Линдзи бил шокиран от обвиненията на Бранхам. Той тъкмо бил запланубал голяма изцелителна кампания за Бранхам и се почувствал изоставен, когато пялата работа по списанието му се стоварила на плещите. Но той продължил да издава „Глас на изцеление”, като в статиите представял и други изцелителни служения. Въпреки че продължили да работят заедно, Линдзи и Бранхам никога вече не възстановили напълно близките си взаимоотношения.

По това време се появили други изцеляващи евангелизатори. Орал Робъртс, който влязъл в служение една година след Бранхам, поискал всички да се молят за възстановяването на Бранхам. Шест месеца по-късно Бранхам неочаквано се появил отново на сцената, твърдейки, че е бил изцелен свръхестествено. Неговото завръщане било посрещнато от последователите му с голямо вълнение.

Първата си голяма кампания след боледуването Бранхам направил през 1950 г. По това време към неговия тим се бил присъединил Ф. Ф. Босуърт, големият изцеляващ евангелизатор от двайсетте години на века. Тълпи от над осем хиляди души идвали на отделните служби.

Тогава била направена и най-известната фотография на Бранхам. Тя е известна като снимката с „ореола”. Един баптистки пастир предизвикал Бранхам на дебат върху изцелението. Бранхам приел. Баптистът наел фоторепортер да документира събитието. На една от направените там снимки се виждал светъл ореол над главата на Бранхам. Линдзи веднага извадил сертификат за автентичността на фотографията, доказващ, че никакви допълнителни поправки не са правени както върху снимката, така и върху негатива. 

РАЗТЪРСЕНИ НАЦИИ

През април 1950 Бранхам пътувал до Скандинавия, с което станал първият евангелизатор от движението „Глас на изцеление”, посетил Европа.

Преди пътуването Бранхам имал видение как едно малко момче било блъснато от кола и след това било възкресено от мъртвите. Той разказвал това видение из цяла Америка.

Веднъж докато бил във Финландия, колата на Бранхам се оказала точно зад друга кола, когато последната блъснала две малки момчета. Компанията на Бранхам качила едното при тях, за да го откарат до болницата. Когато пулсът на момчето спрял, Бранхам коленичил на пода на колата и започнал да моли Бог за милост. Момчето се съживило отново и започнало да плаче. Три дни по-късно то било изписано от болницата. На следващият ден Бранхам получил видение, от което разбрал, че и двете момчета ще оживеят.

Един от помощниците на Бранхам, който пътувал с него, написал на лист хартия първото му видение за момчето по времето, когато то било получено, и поставил листа в своя портфейл. Казват, че след катастрофата помощникът извадил листа и прочел написаното на Бранхам. Именно това било видението, което Бранхам разказвал из цяла Америка.

Той също така получавал и много молитвени нужди от Африка, към някои от които бил приложен и самолетен билет. През есента на 1951 Бранхам и неговият служителски тим посетили Южна Африка. Там провеждали събрания до декемори. Съобщенията ги определят като най-големите, провеждани някога в Южна Африка. Тълпите възлизали на около петдесет хиляди, а хиляди други били отпращани.

Град Дурбан имал население от над двеста хиляди души. Въпреки че били използвани всички налични автобуси, хората не могли да бъдат извозени до събранията на Бранхам. Резултатите били толкова невероятни, че била издадена книга със заглавие „Пророк посещава Африка”, която ги описвала. 

КАК Е ДЕЙСТВАЛ?

Бранхам имал завладяващо излъчване. Той не бил чаровна и темпераментна личност, но хората го помнели с неговата скромност и смирение. Той често се извинявал за своята необразованост и неизисканост. Не можел да говори добре пред много хора, а когато го правел, обикновено било с много тих глас и със запъване. Затова по принцип оставял проповядването на Босуърт и останалите, а той самият служел на множествата с божествено изцеление.

Всичко в неговото служение било настроено за свръхестествените проявления. Той се възпротивявал на всеки човек, който се водел само от ума си, и не допускал такива хора до себе си на платформата. Целият му тим бил фокусиран върху създаването на атмосфера, подходяща за проявленията на божествено изцеление. Бакстър и Босуърт проповядвали на сутрешните и следобедните служби. Бакстър бил в ролята на евангелизатор, докато Босуърт давал специални напътствия за получаване и запазване на изцеление. Линдзи, уредникът на кампаниите, служел при олтара. Въпреки че Бранхам настоявал основната му задача да е молитвата за болните, той винаги проповядвал на вечерните служби.

Тъй като Бранхам получавал много покани от различни места, престоят му във всеки град трябвало да се ограничи до няколко събрания. За да се справи с огромния поток от хора, Линдзи написал и отпечатил малка книжка, озаглавена „Божествено изцеление на събранията на Бранхам”, която била разпространявана във всеки град преди пристигането на. тима. За разлика от ранните изцеляващи евангелизатори, Бранхам нямал възможност със седмици да поучава хората относно изцелението, преди да се моли за тях. Тази книжка била като учебник за онези, които търсели изцеление. В резултат на това те идвали подготвени и очакващи и Бранхам можел да се моли за тях още първата вечер.

Бранхам избягвал всякакви лични интервюта преди вечерните служби. Повечето пъти той прекарвал три дена в пост и молитва преди началото на кампанията.

Бранхам не се молел за хората, докато не усетел присъствието на своя ангел от дясната си страна.

„Без това осъзнаване – разказва Босуърт, – той изглежда напълно безпомощен. Когато осъзнае присъствието на ангела, той сякаш разкъсва завесата на плътта и влиза в областта на Духа, за да бъде пронизван отново и отново с усещане за невидимото.”

Няколко очевидци твърдели, че са виждали ангела, стоящ до Бранхам. Болшинството от тях обаче го описвали като „небесна светлина”. Босуърт написал, че по време на кампанията в Южна Африка през 1951 г. се появила светлина над главите на хората, чиято вяра била достигнала нужното ниво. Докато бил под помазанието, Бранхам разпознавал тази светлина.

Когато се молел за хората в линия за молитва, той също ги насочвал да се наредят и от дясната му страна. Той чувствал, че по този начин хората получавали двойна порция от сила, понеже минавали покрай ангела и покрай Бранхам. Неговият тим използвал популярните „молитвени карти”. Всеки човек получавал карта с номер на нея и по време на събранието номерата били извиквани по случаен начин. Бранхам също така се молел и над кърпи, които били занасяни на страдащите (Деяния 19:12). 

ДОКТРИНИТЕ МУ ПРЕЗ РАННИТЕ ГОДИНИ

Бранхам вярвал, че изцелението било дело, завършено на Голгота. Той също така вярвал, че всички болести и грехове били причинявани от сатана. „Онова, което лекарите наричат рак, Бог му вика дявол” – проповядвал Бранхам. Той също така имал силно служение за освобождение. Заедно с греха и болестите той разпознавал лудостта, склонността към гневно избухване, неверието и причинените от демони похотливи навици. Бранхам не вярвал, че освобождението изцелява човека, но смятал, че то отваря пътя за изцелението.

Преди да изгони демони в някое от събранията си, Бранхам предупреждавал скептиците, че не може да отговарят за „сполетялата ги зла участ”.

Ако човек искал да получи изцеление на неговите събрания, той трябвало да направи две неща: (1) да повярва и да изповяда, че Исус е умрял за изцелението му и (2) да вярва, че Бранхам е пророк на Бог, изпратен да служи с изцеление.

Бранхам вярвал, че вярата е шесто чувство. За него вярата била да си уверен в онова, което Бог е открил. Хората губели изцелението си, понеже преставали да вярват в онова, което им било открито. „Както вярата я убива (за болестта), така неверието я възкресява” – отговарял Бранхам. Според Бранхам хората не трябвало задължително да са християни, за да бъдат изцелени, но трябвало да станат такива, за да запазят изцелението си.

Бранхам подкрепял медицината, но вярвал, че нейните възможности били ограничени. Той вярвал, че тя просто „пази тялото чисто, докато Бог извърши изцелението”. Бранхам твърдял: „Няма нито едно доказателство, че медицината някога е излекувала каквато и да било болест.” Казват, че той „настръхвал”, когато някой наричал божественото изцеление фанатизъм. И отговарял с думите, че „никой никога не нарича медицината фанатизъм, дори когато някой човек умре поради неправилно лечение.”

Бранхам бил голям противник на учението за преуспяване, особено на служителите. Той често твърдял, че е могъл да стане милионер с приходите от служението, но се отказал от големите богатства с думите: „Искам да бъда като хората, които идват да се моля за тях.” Когато най-накрая приел един кадилак като подарък, от притеснение той не го изкарал от гаража си в продължение на две години. 

ТОЙ ЗАПОЧНАЛ ДА СЕ ОТКЛОНЯВА

В продължение на девет години Бранхам останал много влиятелен в служението на Божествено изцеление. През това време из цялата страна започнали да се появяват изцеляващи евангелизатори, които действали с големи знамения и чудеса. През 1952 г., един от най-силните периоди на съживлението „Глас на изцеление”, в едноименното списание били представени четиридесет известни изцеляващи евангелизатори. Откровението за Божественото изцеление било достигнало най-големия си връх по целия свят. Но след тази година огънят на изцелителните съживления започнал да отслабва. През 1955 г. Бранхам започнал да изпитва трудности и неговото служение претърпяло драстични промени. 

ЗАГУБАТА НА ЛИНДЗИ

Гордън Линдзи бил един от най-големите подаръци за служението на Уилиям Бранхам. Линдзи имал словото, а Бранхам имал дарбата. Линдзи също така имал и организационните умения, които щели да допринесат много към дарбата и служението на Бранхам. Очевидно те били служителски тим, планиран в небето.

Но Бранхам отказал да признае приноса на Линдзи. Вместо това той го сочел с пръст, обвинявал го и до известна степен го изоставил. Аз твърдо вярвам, че Господ е бил определил Линдзи да помага на Бранхам, понеже той не е можел да се справи сам. Ето защо вярвам, че прекъсването на връзката с Линдзи е било голяма грешка и че именно това е станало причина Бранхам да изпадне в доктринални грешки. 

ЗАОБИКОЛЕН ОТ „ЛАКЕИ”

Поради хладността на Бранхам към него, прибавена към факта, че неговото собствено служение растяло, Линдзи напуснал тима на Бранхам след четири години. Хората, които го заменили, не можели да се сравнят с него нито по характер, нито по почтеност.

Бранхам не можел да се мери с хитростта и изкусността на онези, които дошли да се възползват от него. За никого не било тайна, че Бранхам нямал никакъв усет, когато ставало въпрос за бизнес, и наистина не се интересувал от това. Когато изчезнала защитната стена, която го заобикаляла при управлението на Линдзи, мнозина чувствали, че мениджърите на Бранхам се възползват от него и от средствата на служението, като ги използвали за себе си и своето лично обогатяване. По времето на Линдзи служението на Бранхам винаги преуспявало финансово, но при новата администрация парите не достигали. Нещата стигнали дотам, че Бранхам си мислел, че щяло да се наложи да напусне служението и да си потърси работа.

Броят на хората рязко намалявал и скоро служението имало дефицит от $15.000. Писмата, които Бранхам получавал средно на ден спаднали от хиляда на седемдесет и пет.

Във вихъра на съживлението небрежността на Бранхам относно финансите сякаш не се забелязвала толкова. Но когато станало напрегнато, неговата небрежност привлякла вниманието на Вътрешната данъчна служба. През 1956 г. срещу евангелизатора било заведено дело за укриване на данъци. Въпреки възраженията му, на Бранхам била наложена глоба в размер на $40.000, дълг, който той изплащал до края на живота си.

Бранхам открил, че с времето около неговата личност се бил оформил култ. Когато други изцеляващи евангелизатори започнали да излизат на предни позиции, тези хора подхранвали неговата гордост. Те го насърчавали в неговите странни видения, наричайки го новия Илия, предвестника на второто завръщане на Христос и главата на седмия век на Църквата. Те твърдели, че само Бранхам можел да изпълни това призвание на пратеника до Лаодикия, никой друг нямало да бъде способен да се въплъти в тази роля.

До 1956 г. останали едва дузина известни изцеляващи евангелизатори. За всички било ясно, че е дошъл краят на славните дни на съживлението „Глас на изцеление”. За Бранхам дошло време да търси Господ и да открие ролята си в следващото движение на Бог. 

ТОЙ НЕ ОСТАНАЛ В ПРИЗВАНИЕТО СИ

Бранхам не понесъл добре промяната. Всъщност той никога не я направил. Вместо да търси Господ за своята роля и служение в следващото движение на Бог, той изпаднал в крайни доктрини и търсене на сензации. Бранхам се нагърбил с кабинета на учител по собствена воля, а не чрез призива на Бог.

Възможно е чрез своята пророческа дарба Бранхам да е виждал пробуждането на учителската дарба, която щяла да се раздвижи на земята чрез движението „Слово на вяра”, което започнало в края на седемдесетте години на века. Той явно е скочил в това, преди да е дошло времето му, може би надявайки се да си възвърне позицията, като го оглави. Бранхам не могъл да осъзнае, че вече бил неоспорим лидер в църковния свят. Той просто трябвало да се върне обратно в призванието си.

Бог не бил призовал Бранхам да става учител, понеже той не познавал Словото. В резултат на това в неговото служение се проповядвали и наблягали смущаващи доктрини. Изглеждало, че всичко, което някога бил отстоявал в служението си, му било убягнало.

Без съмнение тази голяма грешка е станала причина за ранната му смърт и продължава да хвърля сянка върху служението му и днес. 

ТОЙ ГО НАПРАВИЛ ПО СВОЯ СИ НАЧИН

Бранхам твърдял, че получава странни духовни видения, които сякаш непрестанно го подтиквали да преследва тяхното изпълнение. През 60-те години на века тъгувал за загубата на някогашната си популярност, като отбелязвал, че други евангелизатори успели да го надминат. За него това се било превърнало в състезание.

Бранхам се опитал да увеличи своята популярност с доктринални поучения, които според него му били дадени чрез пророческо откровение. Така злоупотребил с дарбата си и пророчествата били изопачени. Вместо да използва своите пророчески способности, за да призовава сърцата на хората към Бог, той се опитал да предсказва световни събития. 

ДРЪЖТЕ СЕ

Когато прочетете само няколко от неговите доктрини, ще разберете защо Бранхам е направил голяма грешка, като е оставил Линдзи да си тръгне. Ако той бил останал, всички други грешки щели да бъдат отстранени от живота на Бранхам още в зачатък. Ето няколко примера за шокиращите „пророчески” доктрини, които Бранхам проповядвал до края на живота си.

НЯМА ВЕЧЕН АД

Представяйки го като ново откровение, Бранхам учел хората, че няма вечен ад. Той казвал, че адът бил завинаги, а не за вечността. Завинаги според него означавало за известен период от време. В края на този период всички в ада щели да бъдат изличени.

СЕМЕТО НА ЗМИЯТА

Той също така учел, че жените не били истински творения на Бог, а просто страничен продукт от сътворението на човека. Той дори предполагал, че животните били по-висш вид от жените, понеже били сътворени от нищото. Според Бранхам техният по-нисш произход ги поставял в положение на „най-лесно мамените и най-измамните същества на земята”.

Бранхам още учел, че жените носят семето на змията. Тази доктрина твърдяла, че Ева и змията имали сексуална връзка в градината и така се родил Каин. Бранхам казвал, че Бог възнамерявал възпроизводството да става от земята, както с Адам, но действията на Ева със змията променили първоначалния план. Понеже Ева имала сексуален контакт със Сатана, се осъществил по-нисшият начин на възпроизводство. Според Бранхам всяка жена носи в себе си семето на дявола в буквалния смисъл.

Веднъж Бранхам казал:

„Всеки път, когато по улиците минава погребално шествие, причината е била жена… За всичко, което не е наред, причината е била жена. А после да я поставим глава на църквата… как не я е срам.”

Бранхам твърдял, че поради наследството от този позорен акт със Сатана, жените не ставали за проповедници. Той учел още, че свръхестественото потомство на жената в лицето на Каин построило някогашните големи градове, в които се зародила науката и интелектуализма. Затова за Бранхам всеки учен, който отхвърлял свръхестествената природа на Евангелието, бил от семето на змията.

РАЗВОДЪТ

Според Бранхам, тъй като жените запознали мъжете със секса, сред хората навлязла полигамията. Жените трябвало да бъдат наказани. Затова всеки мъж можел да има много жени, но всяка жена – само един съпруг. Бранхам учел, че когато Исус говорел за развода, Той имал предвид жената, а не мъжа. Една жена не можела да се омъжи повторно при никакви обстоятелства, но на всеки мъж било позволено да се разведе, когато си поиска, и да се ожени повторно за девица.

БЕЛЕГЪТ НА ЗВЯРА

Бранхам учел, че белегът на звяра бил принадлежността към деноминация, че протестантите били блудницата, а католиците – звярът. От едно видение, за което той споменавал (въпреки че никога не го обявил официално), той заключил, че бил пратеникът на последното време, който щял да отвори седмия печат от книгата Откровение. Той предсказал, че разрушението на Съединените щати щяло да започне през 1977 г.

УСТАТА МУ ИМАЛА СИЛАТА

Бранхам вярвал, че щял да дойде ден в неговото служение, когато „изговореното Слово” от неговата уста щяло да преобразява физически тела в прославени тела за Грабването. Тази велика сила щяла да бъде освободена, понеже думите на Бранхам щели да възстановят първоначалното име на Бог: JHVH. Никога преди това името не било произнасяно правилно, обаче устата на Бранхам била специално устроена, за да го изговори.

„САМО ИСУС”

Въпреки че в началото на служението си Бранхам се отричал от доктрината за „Единството” (или „Пълнотата”, отричащо триединството на Бог – бел. пр.), сега открито я проповядвал. Обаче критикувал църквите от движението „Само Исус”, като казвал, че „има много хора, които се наричат „Исус”, обаче има само един Господ Исус Христос”. Един ден той проповядвал, че вярващите в Троицата не били новородени, в други дни той заявявал, че само някои от тях били. Той дори пророкувал, че „учението за Троицата е от дявола”, после заповядал на всички, слушащи касетата, да бъдат кръстени в името на Исус Христос.

Той често променял и своята доктрина за спасението. Някой път заявявал, че„всеки може да бъде спасен”. Друг път можел да бъде чут да поддържа калвинистката доктрина за спасението. Той казвал: „Има милиони, които биха го сторили, ако можеха, но не могат. Не им е дадено дa го имат.”

Неговите последователи оформили отделно религиозно течение. Те се нарекли „Пратениците” Днес те са познати още под името «Бранхамити». Тези  църкви  не са обвързани с никоя деноминация, тъй като Бранхам презирал този тип организации. Те са последователи на Бранхам и вярват, че той е пратеник на века на Лаодикийската църква. До ден днешен в църквата виси голям портрет на Бранхам, представящ го като техния “пастир”.

Движението на Пратениците, или Бранхамитите, е разпространено по целия свят. Всъщност, четвъртата по големина църква в Заир принадлежи на тази група. 

ИСТОРИЯТА ЗА НЕГОВАТА СМЪРТ

Бранхам проповядвал за последен път през седмицата на Благодарността през 1965 г. В църквата на Джак Муур. Въпреки, че Муур не бил съгласен с доктрините на Бранхам, двамата останали приятели през цялото му скужение.

На 18 декември 1965 г., докато пътували обратно за Индиана през Тексас, Били Пол Бранхам карал колата пред Бранхам и съпругата му. Един пиян шофьор завил и пропуснал Били Пол, но навлизайки в насрещното движение, ударил челно колата на Бранхам.

Били Пол обърнал веднага и се върнал на мястото на катастрофата. Излизайки от колата си той забелязал, че Бранхам трябвало да е изскочил през предното стъкло и после пак да е паднал в седалката.

Той проверил баща си и установил, че костите му са счупени, но има пулс. Когато проверил майка си, не открил пулс. Явно тя била мъртва.

Изведнъж Бранхам се раздвижил. Виждайки сина си, той попитал: „Мама добре ли е?”

Били Пол отвърнал: „Татко, тя е мъртва.” Тогава Бранхам казал: „Просто сложи ръката ми върху нея.”

Били Пол вдигнал окървавената ръка на Бранхам и я поставил върху г-жа Бранхам. В същия момент се появил пулс и тя се съживила.

Бранхам останал в кома в продължение на шест дена, преди да умре на 24 декември 1965 г. Г-жа Бранхам оживяла.

Макар и натъжен от неговата смърт, петдесятният свят не бил учуден. Гордън Линдзи написал в хвалебственото си слово, че смъртта на Бранхам била волята на Бог. Той казал: „Бог може да види, че специфичното служение на даден човек е постигнало своята цел и е време да го вземе у дома.”

Мисля, че е интересно да се отбележи, че Лидзи бил възприел тълкуванието на младия евангелизатор Кенет Е. Хегин от Тулса, Оклахома. Бог бил казал на Хегин за смъртта на Бранхам две години, преди той да умре. В пророческо слово, изговорено от Хегин, Господ казал, че Той щял да „махне пророка” от сцената. Бранхам умрял точно когато Бог бил казал на Хегин, че това щяло да се случи.

Хегин провеждал събрание, когато дошла вестта за катастрофата на Бранхам. Той повикал светиите да излязат при олтара, за да се молят. Когато самият Хегин коленичил в молитва, Духът на Господ му казал: „За какво се молиш? Казах ти, че го прибирам.” Хегин се изправил, без да може да продължи молитвата.

Хегин вярвал, че поради непокорството на Бранхам към неговия призив и пораждането на доктринално объркване, Бог трябвало да премахне „бащата” на изцелителното съживление от земята.

На четири пъти Бог казвал на Линдзи, че Бранхам ще умре и че той трябвало да му съобщи това. Но Линдзи не можел да премине през оградата от „лакеи” около Бранхам.

Накрая той успял да я преодолее и неочаквано се промъкнал при Бранхам. Той се опитал да го вразуми, като го попитал: „Защо не действаш в областта, в която Бог те иска, и в дарбата, която ти е дал? Остани там! Не се опитвай да скочиш в друго служение.”

Бранхам просто отговорил: „Да, ама искам да бъда учител.”

Бранхам имал невероятна изцелителна дарба. Но нямайки подобаващото познаване на Библията, той изпаднал в доктринално объркване. Невежеството не е блаженство, особено когато въздействаш с думите си на множествата. Бог бил дал на Бранхам голяма дарба, която не можел да вземе обратно. Тази дарба подвеждала хората, като ги карала да следват доктрините на Бранхам, затова Бог използвал своето суверенно право, записано в І Коринтяни 5:5 „Предайте такъв човек на сатана, за погубване на плътта, за да се спаси духът му в деня на Господ Исус.” В действителност това било действие на Божията милост. Смята се, че по този начин Той е спасил Бранхам от ада. 

НЕСПОСОБЕН ДА ВЪЗКРЪСНЕ

Въпреки че погребението се състояло на 29 декември 1965 г., тялото на Бранхам не било заровено до Великден 1966 г. Носели се всякакви слухове. Един от тях разказвал, че тялото му било мумифицирано и замразено. Много от неговите последователи вярвали, че Бранхам щял да възкръсне от мъртвите. Каквато и да била причината, официалното изявление било направено от неговия син на 26 януари 1966 г. По време на една служба в негова памет.

Било казано, че г-жа Бранхам пожелала да се забави погребването, тъй като се опитвала да вземе решение дали да се премести в Аризона, или да остане в Индиана. Тя искала тялото да бъде погребано там където изберяла да живее. Докато решавала тялото на Бранхам останало в погребалния дом.

Все пак някои от „Пратениците” продължавали да се надяват, че Бранхам щял да бъде възкресен на Великден. Неговият син потвърдил, че Бранхам вярвал, че Грабването щяло да стане на Великден.

Неохотно и с огромно разочарование Уилиям Бранхам бил погребан на 11 април 1966 г. Неговият надгробен паметник представлява голяма пирамида с кацнал на върха орел. (За нещастие днес орелът липсва, тъй като е бил откраднат.) Надгробният надпис гласи, че Бранхам е бил единственият човек, отворил седмия печат като глава на седмия църковен век.

Последователите на Бранхам отказват да го възприемат като обикновено човешко същество и слухове за неговото завръщане продължавали да се разнасят през осемдесетте години на века. Всяка година в Шатрата на Бранхам се провежда специална Великденска служба, на която последователите слушат записани проповеди на Бранхам. Някои от тях все още тайно се надяват, че той ще се върне по това време. Казват, че сегашният пастир не насърчава спекулации относно евентуално възкресение на Бранхам, въпреки това бранхамитите така и не са се примирили с неговата смърт. 

ПРИЕМИ ПОУКАТА

Историята на Уилиям Мариън Бранхам не е написана, за да го критикува. Аз вярвам, че тя съдържа урок, много по-силен от това, което тази глава може да побере.

Ето я поуката: Прави това, което Бог ти е казал да правиш, нищо повече и нищо по-малко. Това не е игра. Има само едно движение и то принадлежи на Бог. Твоята задача е да го следваш.

Само небето трябва да определи времената в твоя живот и църква в това поколение. Ти или си във волята на Бог, или си извън нея. Твоят призив трябва да бъде изпълнен във времето, определено от небето.

Бранхам искал просто да бъде глас. Ако бе останал в плана на Бог, той е можел да стане един от най-великите гласове на Бог на земята. Неговото велико служение никога не трябва да бъде забравяно или омаловажавано, неговата дарба е била истинска. Но ние трябва да разберем, че ако не оставим Словото и Духът да работят заедно в живота ни, можем да направим големи грешки.

Много от нас дори не са били родени, когато тези велики мъже и жени на Бог са Му служели. Така че ние не сме имали възможността да ги наблюдаваме и да се учим от техния живот. И това е причината да напиша тази книга. Така че изучавайте написаното в нея и се учете от него. Извикайте към Бог да ви помогне там, където не сте сигурни. Помолете Го да ви научи как да действате чрез Неговия Дух и в Неговото време. Следвайте точния Му план през всичките дни на живота си и никога не се отклонявайте от него, подтикнати от собствените си идеи или поради натиск от страна на другите. Вие ще получите помазанието едва когато се научите да следвате плана, който Бог е начертал пред вас. Така че прегърнете този план и го дръжте здраво. После тичайте здраво с него и вършете могъщи подвизи в името на Исус.

Събор на СЕПЦ в Бургас, 19-22 април 1945г.

$
0
0

Публикувано със съкращения от: СЪЮЗЪТ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ ЦЪРКВИ МЕЖДУ ТОЛЕРАНТНОСТТА И ГОНЕНИЯТА (1944–1949) Бел. Ред. Вероятно маркировката на Р. Ангелова „18-ти събор на СЕПЦ – Бургас, 19-22 април 1945г.” да не е чисто църковна или дори погрешна. За посочения събор през 1945г., п-р Йончо Дрянов изрично уточнява, че от 1939 до 1945 г. не е имало „редовни събори” [Дрянов 2015: 81], а п-р И. Зарев пише че между 1938 и 1946 г. въобще не е имало събори [Зарев 1993: 136–37]. Текстът на Р. Ангелова допълнително посочва следващия събор на СЕПЦ в с. Крумово Градище от 29 август до 1 септември 1946 като 12-ти и като 13-ти свикания от 4 до 6 септември 1947 г. в гр. Пловдив. По това време, според п-р Й. Дрянов, под натиска на п-р Г. Чернев масово са ръкополагани всички желаещи без да се държи сметка за индивидуалните им качества, интелект и духовно състояние. /Виж на снимката таблица със редовните събори на СЕПЦ в периода 1928-1950г./

Росица Ангелова

След смяната на властта и външнополитическата ориен-тация на България на 9 септември 1944 г. …. Съюзът на Евангелските Петдесятни църкви (СЕПЦ) приветства новото правителство, начело на което застава Кимон Ге-оргиев [Калканджиева 1997: 30]. Още на 1 октомври 1944 г. Изпълнителната комисия изпраща Окръжно, в което изяснява извършената промяна и се подчертава, че новата власт – Отечественофронтовската, гарантира пълна религиозна свобода. Дават се разяснения и подробности от проведеното заседание от 25 до 29 септември с. г. в Сливен на управителните тела на Съюза. Призовава се всяка църква в лицето на своя ръководител да се старае да запази единството, мира и любовта помежду си и да организира поне две съживителни събрания. Проведени са избори в СЕПЦ на следните комисии:

  • Изпълнителна комисия: председател Г. Чернев, подпред-седател Х. Попов, секретар А. Динов, касиер Ем. Манолов, съветник К. Томов;
  • Литературна комисия: Д. Кинарева, Й. Дрянов, Х. Попов;
  • Пастирска колегия – председател Й. Дрянов, подпредседател Ж. Врачев и секретар-касиер Н. Ценков105.

Според Христо Куличев от 1944 до 1948 г. евангелските църкви в България имат относителна свобода, „като спрените по време на войната събори от 1941 до 1944 г. можеха вече свободно да се провеждат ежегодно, както от всяка деноминация, така и от Евангелското дружество” [Куличев 1994: 354]. В рамките на тази свобода върви и подготовката за поредния редовен събор на Петдесятната църква в България. /следва/

18 събор на СЕПЦ се провежда от 19 до 22 април 1945 г. в Бургас, определен като „Ерусалимът на петдесятното движение в България”. На събора е отчетено, че ако на учредителния конгрес са представени пет църкви с десет делегата, на 18 събор те са вече 70 църкви със 160 делегати, а заедно с гостите и пастирите общо около 400 души106.

Съборът взема важни организационни и доктринални решения. Сред тях са тези за изясняване и уеднаквяване на различията и схващанията на съюзните работници за основните истини на вярата и живота и за организиране на периодични библейски курсове. Делегатите единодушно се обявяват против идеята за сливане на евангелските църкви в България. По отношение на литературната дейност в Съюза предвид нуждите на отделните църкви се решава да се издадат неделни уроци за децата, които ще подпомогнат ръководителите на неделните училища. Делегатите настояват да се направят настоятелни постъпки, за да започне отново издаването на сп. „Благовестител”. Определен е и размерът на годишното дарение на всеки член – 100 лв. Гласувано е изменение и на чл. 18 от Устава на СЕПЦ, който се допълва по следния начин: „Изпитването, приемането и ръкополагането на пастири да става в съвместно заседание на Изпълнителната комисия и Бюрото на пастирската колегия”. Промяна настъпва и по отношение организацията на съборите. Редовните и извънредните събори следва да се ръководят от специално избрано бюро, а не както е разписано в устава, членовете на Изпълнителната комисия да имат функция на бюро на събора107.

На съборът е избран новият състав на Изпълнителната комисия, а именно:

  • председател Г. Чернев, подпредседател Х. Попов,
  • секретар А. Динов, касиер
  • и завеждащ съюзната канцелария Ем. Манолов,
  • съветник К. Томов.

В Литературната комисия влизат: Ем. Манолов, Д. Кинарева, Х. Попов, Й. Дрянов и Б. Кузманов108.

При обсъждане на финансовото състояние на СЕПЦ е отчетено, че има църкви, които се самоиздържат. Това са църквите в Бургас, Варна, София, Пазарджик, Сливен и Ямбол. Нещо по-вече, църквите в Ямбол, Бургас и Варна са в състояние да издържат по още един работник мисионер, който да разпространява словото Божие. Въз основа на това църквите са разделени на четири категории:

1 категория – самоиздържащи се;

2 категория – които осигуряват над ¾ от издръжката си;

3 категория – които осигуряват над 1/2 от издръжката си;

4 категория – които осигуряват под 1/2 от издръжката си.

Свободни пастири и проповедници имат първите три категории църкви, а четвърта категория имат местни проповедници или дякони, които доброволно ръководят службите109.

Приет е и девиз, който да води членовете на СЕПЦ в променените условия – „Пълно петдесятно посвещение и благословение, както и ново, мощно съживление”110.

В духа на девиза на СЕПЦ в началото на 1945 г. започва да излиза месечно списание „Нашата надежда”, орган на Евангелската петдесятна църква (ЕПЦ) в Бургас. Редактор на изданието е Харалан Попов, помощник редактор Н. Михайлов и администратор Кралю П. Кралев. Първата годишнина на списанието приключва с издадени 10 книжки в обем от 304 страници111.

106 Макар  и Дрянов да пише, че от 1939 до 1945 г. не е имало „редовни събори” [Дрянов 2015: 81]; и  И. Зарев да  сочи, че между 1938 и 1946 г. не е имало редовни събори [Зарев 1993: 136–137], архивните източници дават сведения за проведен събор.

107 ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 66.

108 ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 66.

109 ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 67.

110 ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 66.

111 Нашата надежда, 1945, кн. 3-4.

За пълният текст на изследването виж: СЪЮЗЪТ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ ЦЪРКВИ МЕЖДУ ТОЛЕРАНТНОСТТА И ГОНЕНИЯТА (1944–1949)

ПРОРОЧЕСТВА на ДЖОНИ НОЕР за БЪЛГАРИЯ 2014

Мисли на зазоряване: Жив завинаги

$
0
0

„Истина, истина ви казвам: който слуша Моето слово и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт в живот. Истина, истина ви казвам: идва часът и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син и които го чуят, ще живеят.“ (Йоан 5:24, 25)

Когато още живеех в неверие, имах власт над съвестта си. Тя си беше моя и когато се опитваше да ме гризе, аз успявах доста добре да се справя с нея. Поредната подлост или кражба се обработваше в съзнанието ми, полираше се и блесваше като нещо положително. Нанесъл съм щета на някого – ами че той напълно си го заслужава. Карам ски на Витоша в работно време – ами затова си имаше общовалидна максима по времето на комунизма: те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим. Аз сам заемах мястото на съдията и раздавах справедливост. Разбира се, на себе си винаги издавах оправдателна присъда. Е, ясно ми беше, че ако ме хванат в някое от тези дела, моята собствена оправдателна присъда няма да има голяма стойност, затова гледах да ги скрия колкото може по-добре. Но лично за мен това въздействие върху съвестта имаше обезболяващ ефект.

Ако обаче има съд, пред който нищо не може да се скрие? Ако има независима справедливост, която действа различно от моята собствена съвест? В такъв случай може да се окаже, че обезболяващото действие на съвестта ми прилича на наркотик, който замъглява действителността и при свръх доза е смъртоносен. Болката е нещо много неприятно, но тя е необходима, за да ни сигнализира, че нещо в тялото ни не е наред. Но ние все по-добре успяваме да потиснем болката – също както съвестта си, която ни сигнализира, че сме извършили грях. Грехът унищожава човека и в крайна сметка води до смърт. Дори и без да мислим за Божия съд, самото зло разяжда като отрова. Романът на Достоевски „Престъпление и наказание“ е класическо описание на тази закономерност. Опитайте се да погледнете злото, което сте сторили на някого, от неговата гледна точка. Опитайте се да се поставите на мястото на ощетения. Ще вкусите горчилката, отровата, смъртта, която грехът предизвиква в човешкото същество.

Човекът, който живее в грях, не може да се погледне обективно. Той е като упоен от собствената си смъртоносна съвест, като мъртъв. Той е отделен от Бога, а това е дефиницията на смърт. Но докато не е настъпила физическата смърт, има надежда това състояние да се промени. Човек може да премине от смъртта в живота. Може да избегне Божия съд. Горното изказване на Христос е едно от най-силните, които най-ясно ни говорят как човек може да се спаси.

Вярата започва със слушане на Божието слово. Може и с четене. Важното е човек да разбере за какво става дума – кой е Бог, какви са Неговите критерии за добро и зло, какво иска Той от нас. От това неизбежно идва изобличението за нашето зло, за нашата приспана отровена съвест. И тогава идва Христос с Неговата изкупителна жертва. Тогава човек може да извика към Бога за помощ и прошка. Повярвай в Него, и още тук и сега ще имаш вечен живот. Божият съд вече не те засяга. Твоята присъде вече е произнесена и изпълнена – върху Христос. А ти си свободен и Бог те приема като чист от всеки грях. Но не с твоята собствена праведност, а с тази на Христос.

Да, мъртвите оживяват, и то завинаги!

Есето е част от сборник с четива за всеки ден „Мисли на зазоряване“ с автор Здравко Ненов – библейски четива за всеки ден.  Изданието е луксозно, с твърда корица и кожен гръб. Есетата са подходящи за широка публика и са с благовестителско послание. Стойностен подарък за всеки повод.

Здравко Ненов е роден през 1945г. Автор е на книгите „Сектите и как да ги разпознаваме“ (1995г.), „Един филм, една игра“ (2010г.),
„Бъзльо“ (2011г.) и „Непознатият Бог“ (2012г.)’

Издателство: ВЕРЕН
Брой стр.: 184 (издадена и като четири томчета, всяко с четива за 3 месеца – условно озаглавени зима, пролет, лято, есен)
Формат: 23/16,5/1 см
Тегло: 0.210
Цена: 8.00 лв. (при поръчка през сайта 11.11% отстъпка)
9.00 лв. (корична цена)
Година: 2015 г.


Закриват мюсюлманските детски градини

$
0
0

Австрийският външен министър Себастиан Курц се обяви за закриване на детските градини за деца от мюсюлманки семейства. В отговор на въпроса дали смята за необходимо да се закрият такива детски градини, който му бе зададен по време на дискусия, организирана от изданието „Куриер“, министърът отговори: „Естествено. Те не са необходими. Мюсюлмански детски градини не трябва да съществуват“.

Според него такива детски учреждения са изолирани както в културно, така и в езиково отношение. В момента Себастиан Курц е и ротационен председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) В началото на този месец австрийските власти окончателно утвърдиха закона за мигантите и интеграция им в страната.

Освен всичко друго, той забранява женско облекло на обществени меса, което напълно закрива лицето, носенето на забрадки за чиновничките, съдийките и прокурорките, а също разпространението на салафитското тълкуване на Корана. Законът въвежда задължителни курсове по немски език. Отказът от него се отразява върху гаранциите, предоставяни от държавата, както и осигуряването на работа на обществено полезни места. Предполага се, че цялата интеграционна програма ще излезе на хазната в размер на 100 млн. евро годишно.

Мартин Лутер и юдейският въпрос

$
0
0

Luther and the JewsД-р Вениамин Пеев

 По темата за отношението на реформатора Мартин Лутер към юдеите е писано неведнъж и в повечето случаи – некомпетентно и тенденциозно. Реформаторът не само е обвиняван в „антисемитизъм”, но дори във влияние върху антихуманната хитлеристка идеология. Разглеждането на юдейския въпрос в богословското творчество на Лутер по този начин е поредният невеж опит да се оклевети и дискредитира името на реформатора, който често е определян като „първия модерен човек” на европейската цивилизация. Натрапчивите юдеофобски цитати, извадени от историческия контекст на неговото съчинение „За юдеите и техните лъжи” (1543), биват ретуширани от злонамерени писачи. Тази Лутерова творба трябва да бъде анализирана единствено в непосредствения й исторически, социален и културен контекст. Юдеофобията трябва да бъде разглеждана като една от „грозните” характеристики на епохата, не на отделни личности. Всеки човек е продукт на своето време с всичките си положителни и отрицателни характеристики. Това правило се отнася и към реформатора Мартин Лутер. Неговите грешки не са само лични, но са грешки на времето, в което той е живял. Грешките се посочват и се осъждат, но това трябва да се прави не за да зачеркнем историческата значимост на реформатора, а за  да се научим да не ги повтаряме в своето време, в своята епоха.

Религиозно-социалната враждебност спрямо юдеите в епохата на Реформацията

В много от злостните писания за юдеофобията на Лутер липсва обективен анализ на историческата, религиозната и политическата обстановка, в която реформаторът изразява своята позиция. Такъв пропуск свидетелства не само за драстична некомпетентност по темата, но откровено издава неоправдана злонамереност и опит за оклеветяване. Големият немски познавач на Лутеровата теология и социална философия Бернхард Лозе пише: „Лутеровите изказвания за юдеите, често представяни в умиротворителна и съкратена форма, могат да бъдат преценени по непредубеден начин едва когато най-напред се вземе под внимание положението на юдеите на Запад в навечерието на Реформацията и след като преценим контекста, в който Лутер е направил тези изказвания”.[1] Лозе подчертава две важни изисквания за обективното тълкуване: установяване на историческия контекст и разглеждане на литературния контекст. Такъв подход свидетелства за правилна екзегетика.

Следренесансовата епоха в Европа е наследила едно нестихващо враждебно отношение към юдеите от страна на Римокатолицизма. Ежедневни подигравки, убийства, избивания на цели юдейски семейства, погроми над имущество и други безчинства са се наблюдавали почти във всяко западноевропейско кралство. Юдеите са били обвинявани за избухването на природни бедствия или епидемии, какъвто е бил случаят с опустошителната чумна епидемия в средата на ХІV в. в Германия. Нерядка практика е било насилственото масово изселване или покръстване в християнството на цели родове и групи юдеи. Английският крал Едуард І (1272-1307) прогонва с декрет юдеите от пределите на своето кралство. Голяма част от тях правят опит да се заселят във Франция, но крал Филип Хубави (1285-1314) ги прогонва и от своето кралство. В края на ХV в. същата съдба постига юдеите и в Испанското кралство. Опитът на нежеланите Авраамови потомци да намерят прием в Португалия се оказва напразен, защото през 1497 г. и там се надига гонение срещу тях. Изразено с днешната терминология, тези мащабни гонения създават сериозна бежанска криза в средновековна Европа. Негативизмът срещу юдеите, които от хилядолетие и половина нямат своя родина, нараства във всяко европейско кралство. Шекспир представя много реалистично в комедията „Венецианския търговец”[2] съдбата на своя герой Шейлок. Великият драматург не пести черните си краски за този потомък на Авраам. Шейлок е скъперник, лихвар, когото всички във Венеция мразят, макар че вземат от него пари назаем. Но и Шекспировият герой на свой ред мрази своите клиенти. За главния герой Антонио той се изказва така: „Веднъж го мразя като християнин, / но дваж, защото от вродена глупост / пари отпуска в заем безвъзмезден / и смъква с туй приетия в този град / размер на ползата” (І, 3). Антонио пък на свой ред коментира Шейлок: „той, дяволът, четял / наопаки и Библията даже! / Такваз душа безнравствена, която / светинята използва за свидетел, / напомня ми злодей с усмивка нежна / и румен плод със червей” (пак там). Шекспир много точно характеризира атмосферата на взаимна нетърпимост между християни и юдеи, натрупвана през вековете при съжителството на европейския континент. Тази нетърпимост е преди всичко религиозна, но би било твърде наивно да я определяме само като такава. Напрежение прибавят историческите, културните, социално-икономическите и други различия, което ни води към извода, че Средновековието е епоха, преливаща от подозрителност, озлобление и враждебност, в която отношенията на любов, съчувствие и миролюбие са били почти непознати за европейците. Кладите и войните са достатъчно красноречиви свидетелства за непрекъснато нагнетяваната атмосфера на човеконенавист, алчност, варварство, при това с кощунствените претенции за търсене на чистота, правда и истина в името на Бога.

В началото на ХVІ в. Германия също не е по-различна спрямо юдеите в правен аспект. Германският император Максимилиан І (1459-1519) и принцовете проявяват по-толерантно отношение към тях, макар че в много случаи относителното спокойствие за юдеите се откупува с много пари.[3] Сред германското население обаче битува враждебното отношение към тях, което в много случаи било породено от нерелигиозни причини. Тук е уместно да опишем един от най-фрапиращите примери на подбуждане антиюдейски настроения сред населението под маската на религиозна нетърпимост. Става дума за предизвиканото от покръстения в католицизма юдеин Йохан Пфеферкорн (1469-1522) брожение срещу неговите сънародници в Германия. През 1509 г. Пфеферкорн предизвиква диспут за методите, които са необходими за бързото покръстване на юдейското малцинство. Той ратува за насилственото налагане на новата вяра. Той и неговите съмишленици започват кампания по изземване на религиозните книги на юдеите под предлог, че били „оскърбителни” за католическата Църква.  Пфеферкорн настоява Талмудът да бъде конфискуван и изгорен публично. За отказващите да се покръстят се предвижда изгонване от родните им места и изпращане в изгнание. В защита на германските юдеи застава хуманистът Йохан Ройхлин (1455-1522)[4], близък роднина по майчина линия на реформатора Филип Меланхтон. Негов бояк съратник е друг хуманист – Улрих фон Хутен (1488-1523), който пише остри сатири срещу юдеофобството на Пфеферкорн. Ройхлин отхвърля насилствените начини за покръстване, като настоява за метода на убеждението. Дебатът приема много мащабни размери и в него се намесват императорът Максимилиан І и папа Лъв Х. Инквизицията устройва няколко съдебни процеса срещу Ройхлин и неговите сподвижници, които са обвинени, че се изпречват на пътя на антиюдейската идеология. Отличното познаване на каноническото право на Римокатолицизма спомага каузата на хуманистите да спечели, но инквизиторите разпореждат Ройхлин да заплати съдебните разноски и практически надделява идеята за насилственото покръстване на германските юдеи. Все пак Ройхлин и хуманистите успяват да се преборят с намерението на Пфеферкорн да организира аутодафе на Талмуда.

Но хуманистите не успяват да се преборят с юдеофобията в Германия. Още в началния период на Реформацията (1517-20) в Саксония се чуват все повече мнения юдеите да бъдат прогонени извън границите на княжеството. Католическият прелат Балтазар Хубмайер (1480-1528), преминал впоследствие към лагера на анабаптистите, започва антиюдейска кампания в Регенсбург още през 1518 г. Неговите обвинения към Авраамовите потомци, отправени от амвона на катедралата, се свеждат главно до алчността на лихварите – явление, което е било особено осъдително в очите на средновековния европеец изобщо. По време на заседанията на райхстага в Аугсбург Хубмайер бил предупреден лично от Максимилиан І да спазва закона и да не настройва енорияшите си срещу юдеите. Няколко месеца по-късно обаче германският император умира и Хубмайер подновява нападките си с още по-голяма настървеност. Това довежда до ексцеси в Регенсбург, изразени в редица погроми в юдейския квартал и прогонването на десетки невинни хора от града. Разрушени са домове и е съборена дори синагогата. И всичко това се случва по време на великденския период на 1519 г. Връх на цялата юдеофобска истерия в Регенсбург е предложението на Хубмайер на мястото на съборената юдейска синагога да бъде издигнат параклис, посветен на Дева Мария. Аргументът бил, че юдеите отхвърляли християнската интерпретация на Исайя 7:14: „Затова сам Господ ще ви даде знамение: ето, девица ще зачене и ще ви роди син, и ще го нарече Емануил”, където християните виждат пророчество за раждането на Исус Христос. Събитията в Регенсбург показват, че в реформаторския период се надига  юдеофобска вълна, която макар и да се свързва с името на Хубмайер, свидетелства за една психологическа нагласа на обществото. В този опасен за юдеите социално-религиозен контекст трябва да бъде разгледана ролята на Мартин Лутер във връзка с юдейския въпрос.

Мартин Лутер и „За юдеите и техните лъжи” (1543)

Съчинението на Лутер, което най-често се цитира като трактат с почертано юдеофобска насоченост, е Von den Juden und ihren Lügen, състоящо се от 13 глави. В гл. ХІ реформаторът си служи с реторика, която несъмнено е нападелна и грозно оскърбителна за юдеите. Тук ще избегнем обичайния за противниците на Лутер начин да се цитират обидните квалификации като доказателство за неговата „юдеофобия”, а по-скоро ще се опитаме да обясним – без да оправдаваме подобен вид реторика! – защо Лутер е допуснал да се стигне до тази ситуация. Единственото обективно тълкуване според нас се свежда до три главни причини: първо, има неоспорими свидетелства, че в германското общество, включително и в църковната сфера, през първата половина на ХVІ в. е налице юдеофобска нагласа; второ, има данни за официално провеждана юдеофобска политика в Саксония; трето, враждебните изказвания на Лутер в трактата „За юдеите и техните лъжи” са следствие от разочарованието му за неуспешната линия на покръстване германските юдеи в християнството.

Когато говорим за юдеофобската нагласа в германското общество през първата половина на ХVІ в., трябва да сме наясно, че това грозно явление е характерно за средновековна Европа от север до юг. Немаловажна роля за раздухването на такива настроения играе средновековната политика на римокатолицизма. Повсеместно се полагат усилия за „покръстването” на юдеите в християнството. В един свой по-ранен трактат, озаглавен „Че Исус Христос е бил роден юдеин” (1523), Лутер критикува остро именно насилствените опити за „покръстване” на юдеите. Той пише, прибягвайки до типичната средновековна реторика: „Ако бях юдеин и бях видял, че такива тъпаци и дръвници управляват и поучават на християнската вяра, по-скоро бих станал прасе, отколкото християнин. Те се отнасят към юдеите сякаш са прасета, а не човешки същества; те не са направили нищо друго, освен да им се присмиват и да заграбват имуществото им”. По-нататък Лутер обяснява: „Ако апостолите, които също са били юдеи, бяха постъпил с нас, езичниците, както ние, езичниците, постъпваме с юдеите, нямаше да има нито един християнин сред езичниците”. Относно юдеина Христос Лутер заявява: „Следователно, ако човек трябва да се хвали с плът и кръв, то юдеите всъщност са по-близо до Христос, отколкото ние”. Лутер нарича юдеите „кръвни роднини, братовчеди и братя на нашия Господ”. Затова той е убеден, че „ако наистина искаме да им помогнем, трябва да се ръководим в своето постъпване спрямо тях не по папския закон, но по закона на християнската любов”.[5] Един от аспектите на реформаторската инициатива е покръстването на юдеите, но не с острието на меча и пламъка на опожаряването, а с призива на Христовата любов. В едно писмо до покръстения юдеин Бернхард по същото време Лутер изразява надеждата, че „мнозина от юдеите ще се обърнат честно и искрено и ще бъдат привлечени в ревност към Христа”. Затова той го моли да използва личния си пример, като работи в тази посока сред своите сънародници – „остатъка от семето Авраамово, което трябва да бъде спасено чрез благодатта”.[6] Видно е, че в началото на реформацията Лутер изповядва напълно различна стратегия по въпросите за „покръстването” на юдеите, противопоставяйки се на насилствените методи на римокатолицизма.

На второ място, официално провежданата политика в Саксония по време на Реформацията е враждебна спрямо юдеите. През месец август 1536 г. благодетелят на Лутер, саксонският курфюрст Йохан Фридрих (1503-1554), издава декрет, който по нищо не се различава от ограничителните мерки на другите европейски владетели. На юдеите не само е забранено да се заселват в Саксония, но дори не се допускат и да преминават през нейната територия.[7] В тази ситуация, както посочва изследователят на Лутеровото богословско творчество Мартин Брехт, реформаторът застава на страната на курфюрста. Регистриран е един случай, когато Лутер отказва на равин Йосеф от Росхайм да ходатайства пред Йохан Фридрих за смекчаване на отношението му към юдейския въпрос.[8] Мартин Лутер отказва с думите: „На драго сърце бих направил най-доброто за твоя народ, но няма да помогна на вашата упоритост чрез съчувствие от моя страна. Трябва да намериш друг посредник пред моя добър господар”. Този отказ подсказва за промяна в отношението на Лутер към юдеите поради убеждението, че повечето от тях не желаят да преминат към християнството. Косвено това е горчиво признание за неуспеха на предначертаното намерение на реформатора да обърне към Христос Неговите „кръвни братя”. От друга страна, според Лутер е налице прозелитска пропаганда на юдеи сред протестантите, за което той споменава в гл. І на трактата „За юдеите и техните лъжи”, което несъмнено е прибавило нови капки към отровния гняв на реформатора. Тъй като Лутер по характер не може да бъде неутрален в нито един дебат, а взема едната или другата страна, той предпочита да направи крачка в подкрепа на официалната политическа линия. Именно това разочарование от „упоритостта” на Авраамовите потомци в Саксония му дава импулс да напише грозния трактат „За юдеите и техните лъжи”.

Нека обаче посочим, че Лутер не използва аргументи, които имат расистки или социален привкус. Той не оскърбява юдеите като „малцинство” или като етнос „без култура”. Лутер не издига своите сънародници като „избрана нация” или „богоустановен народ”, който генетично превъзхожда всички останали народи по света. Следователно юдеофобията на реформатора Мартин Лутер не е нито „антисемитизъм” в модерния смисъл на тази идеология, нито се родее по какъвто и да било начин с хитлеро-фашизма! Макар и насочен в погрешна посока, трактатът издава изцяло богословски подход в своето изложение. Затова в „За юдеите и техните лъжи” трябва да обърнем внимание преди всичко на богословската интерпретация, която реформаторът предлага, като имаме предвид, че той е написан с апологетични подбуди. Още в самото начало (гл. І) Лутер подчертава, че е взел решение изобщо да не пише по юдейския въпрос, но прозелитската дейност на някои юдеи го е предизвикала да се включи в лагера на онези християнски автори, които „са предупредили християните да бъдат нащрек срещу тях”. Лутер посочва, че неговото съчинение е написано в отговор на един юдейски автор, който е публикувал трактат против Господ Исус Христос и Неговата майка Мария. Според Лутер юдеите „от своята младост са били захранвани с отрова и ненавист срещу нашия Господ”. Това становище е безспорно доказателство, че дебатът е предизвикан единствено на богословско ниво. Следователно Лутер воюва с юдейските тълкуватели и богослови, а не с юдеите изобщо.

Нека чуем как обяснява това реформаторът: „Моята цел не е да се карам с юдеите, нито да ги науча как да интерпретират или разбират Писанието; всичко това го знам вече много добре. Още по-малко пък предлагам да покръстим юдеите, защото това е невъзможно. Тези двама отлични мъже – Лира[9] и Бургензис[10] – наред с много други  описват правдоподобно за нас злонамереното тълкуване на юдеите съответно отпреди 200 и 100 години. Наистина те са го отхвърлили напълно. Но това въобще не е помогнало на юдеите и те постоянно стават по-лоши”. Лутер представя в трактата си исторически аргумент за това, че юдейските тълкуватели „несъмнено са сгрешили и са се отклонили” от повеленията на библейския Бог, Който би трябвало да бъде възприеман еднакво като Богът на юдеи и християни. Свидетелство за това „отклонение” е разрушаването на Йерусалим и храма и разпръсването на юдеите в територията на Римската империя. По-нататък Лутер се спира на някои погрешни според него тълкувания на юдейските екзегети, с които те неправомерно ретушират „превъзходството си” над християните. Като потомци на патриарсите Авраам, Исаак и Яков, тълкувателите ретушират предимството си като Божи народ (евр. am yahweh) пред езичниците (евр. goyyim). Но самите им сънародници – Йоан Кръстител, Христос и ап. Павел – ги укоряват за духовното заслепление на тяхната гордост. Трябва да напомним, че още в Новия завет чуваме този вид цветиста реторика на взаимните обвинения. Така например, юдейските книжници от І в. констатират на бърза ръка за пророка Йоан, че „има бяс” (Мат. 11:18), което впрочем е богохулно изказване против Бога, Който е дал пълномощия на Предтечата. Същите квалификации са направени и за Христос (ст. 24; Марк. 3:22; Лук. 11:15). На свой ред Йоан и Христос се обръщат към книжниците и фарисеите с неласкавото определение „рожби ехиднини” (Мат. 3:7; 23:33; Лук. 3:7). Колкото и странно да изглежда подобно говорене в религиозната област за съвременния човек, то е характерно за античната и средновековната епоха. С подобни квалификации си служат за своите религиозни противници немалко християнски писатели от патристичната епоха. Огненият апологет на християнството св. Епифаний Кипърски (ІV в.) е бил толкова изкусен в сравненията си на еретиците с представители на животинското царство, че би могло да се напише цял справочник по зоология по квалификациите за тях. Затова можем да кажем, че постмодерният човек няма да одобри средновековната реторика на осъждението, но не бива да забравя, че тя е все пак част от тогавашните религиозни и социални нагласи.

[1] Lohse, B. Martin Luther’s Theology: Its Historical and Systematic Development. Transl. R. A. Harrisville. Fortress Press, Minn., 2011. 336.

[2] Шекспир. Комедии. Т. 2. Прев. В. Петров. С., Изд. „Захарий Стоянов”, 1998. 33-148.

[3] Lohse, B., op. cit. 337.

[4] Йохан Ройхлин е един от най-добрите познавачи на библейския еврейски език в предреформаторския период.

[5] LW, 200 f.

[6] “Letter to Berhard, a converted Jew”. – In: Stolle, V. (ed.). The Church Comes from All Nations. St Louis: Concordia Publ. House, 2003. 62.

[7] Guy-Bray, St. et al. (eds.). The Age of Thomas Nashe (Text, Bodies and Trespasses of Authorship in Early Modern England). London & NY, 2013. 41.

[8] Brecht, M. Martin Luther. Vol. 3. Minneapolis: Fortress Press,1985-93. 336.

[9] Францисканският теолог Николай Лира (ок. 1210-1349) е един от най-ревностните средновековни радетели за покръстването на юдеите. Неговите идеи са един от главните източници на Лутер при написването на трактата „За юдеите и техните лъжи”.

[10] Архиепископ Бургензис или Пабло де Санта Мария (ок. 1351-1435) е покръстен в християнството юдеин, който е ратувал за покръстването на своите сънародници.

Чарлз Парам: раждане на съвременното петдесятно движение

$
0
0

Най-силния тласък за съвременните петдесятни движения се появява на първия ден от XX век – 1 януари 1901 г. Тогава Святият Дух се излива с голяма сила сред една малка група християни в Съединените щати – в град Топека, Канзас. Проповедник на тези хора е Чарлз Парам.

Чарлз Парам се ражда през 1873 г. в Мускатайн, Айова. Майка му умира когато Чарлз е на 12 години. Той се обръща към Христа още 13-годишен на едно събиране, водено от конгрешански проповедник. По-късно, вече 16-годишен, той ръководи неделно училище и християнски събирания. Работата си за Христа преследва с по-голяма енергия, отколкото училището. В един момент желанието му да учи медицина надделява и той изоставя духовната нива, за да се отдаде на учение. Но едно изцеление чрез молитва на деформиран крак го убеждава да се върне към проповядване. Още 19-годишен, Парам става проповедник в методистката църква в Еудора, Канзас. През следващите няколко години се отдава на проповедническа работа, като провежда събрания в много градове и села на Канзас.

По това време Чарлз среща Сара Тисълтуейт, вярваща девойка, посещаваща групи на квакери. Четири години по-късно тя става негова жена и вярна помощничка в трудовете за Христа до края на живота му. През 1897 г. се ражда първото им дете. След неговото изцеление Чарлз решава по-активно да проповядва изцеление чрез Духа. Изцеленията по време на неговите проповеди са толкова много, че служението му става известно и негови приятели от град Топека го поканват да дойде в техния град и да се моли за болните. Така през 1898 г. семейството се премества в Топека, където Парам, с помощта на своите приятели, основава дом за изцеление наречен “Ветил”. В дома те приемат хора, търсещи изцеление, търсят подслон за сирачета и работа за безработни. Понеже работата върви успешно, през 1900 г. основават библейско училище “Ветил”.

В края на декември 1900 г. Парам дава задача на учениците във “Ветил” да търсят в Библията “дали има знак за кръщението със Святия Дух, който да е толкова очевиден, че да не остава никакво съмнение за кръщението” (Parham, Sarah, Life of Charles F. Parham founder of the Apostolic Faith Movement, 1930, p. 58). На 31 декември се събират 40 ученика, които в присъствието на 75 гости разказват за изследванията си. Всички са изумени когато разбират, че са стигнали до един и същ извод: според Библията белегът за кръщение със Святия Дух е говоренето на езици.

След това вълнуващо откритие, всички – дори и децата – усещат присъствието на висша сила. Малко след 12 ч. на 1 януари 1901 г. – часове след раждането на новия 20-ти век – ученичката Агнес Озмън помолва Парам да положи ръце на нея. Тогава тя започва да се моли на език. Два дни по-късно много други хора, включително Чарлз Парам и неговото семейство, преживяват същата славна опитност. Новината за събитието бързо обикаля цяла Америка чрез вестниците. Започват молитвени събрания в Канзас сити и други градове на щата.

През лятото на 1901 г., без знанието на Парам, сградата на колежа е продадена и той се премества със семейството си в Канзас сити. Година по-късно Парам описва изливането на Святия Дух в Топека в първата своя книга “Глас, който вика в пустинята”.

Парам неуморно проповядва новото петдесятно послание. Голямо духовно съживление настъпва през 1904 г., когато се провеждат събрания в град Галена, Канзас. Всеки ден има по две събрания, на които стотици хора се обръщат към Бога и се кръщават със Святия Дух, а над хиляда са изцелени от разни болести. Вестниците разгласяват навсякъде вестта за изцеленията и “мощния Дух” на петдесятните събрания. Не по-малко вълнуващо е последвалото съживление в Бакстър Спрингс, за което през 1947 г. Франк Евърт пише в своята книга “Явлението на петдесятницата”: “На голямото събиране в Бакстър Спрингс идваха болни от стотици мили, и всеки, който вярваше, се изцеляваше чрез чудо. Всичко, което е ставало в ранната християнска църква, ставаше и тук. Много хора казваха, че денят на петдесятницата се повтаря отново на всяко събрание.” (Ewart, F. J., Phenomenon of Pentecost, 1947, p. 63).

Благовестването на Парам и неговите съработници има голям резултат и хиляди хора приемат петдесятното послание. Но още по-масово разпространение то придобива след събитията на улица “Азуса” в най-големия град на западните щати Лос Анджелес. Пионер на петдесятния взрив на улица “Азуса” е негърският проповедник Уилиам Сиймор.

Уилиам Сиймор се ражда през 1870 г. в град Кентървил, Луизиана. Родителите му са бивши роби. Като юноша приема християнството и е кръстен в баптистка църква. Още тогава има дар на видения и сънища. На 25-годишна възраст се заразява от едра шарка и ослепява с едното око. През 1900 г. се премества в Цинцинати, където се присъединява към реформаторската “Божия църква”, в която приема идеята за “второто благословение”.

Важен момент от живота му е 1903 г., когато се премества в Хюстън, Тексас, и се запознава с Чарлз Парам. Сиймор започва да посещава библейското училище, което Парам основава в Хюстън. Унизителна пречка за учението му са тогавашните закони на щата, според които на негрите се забранява да седят в една класна стая с бели. За да реши този проблем, Парам казва на Сиймор да седи в съседната стая и да слуша през ключалката. На тези проповеди Сиймор прима учението за кръщение със Святия Дух с белега на езиците.

През 1906 г., с подкрепата на Парам, Сиймор заминава за Лос Анджелес като помощник на проповедничката Джулия Хъткинс в “Църквата на Святостта”. Започвайки от словото в Деяния на апостолите 2:4 – “И те всички се изпълниха със Святия Дух и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят” – Сиймор проповядва новата, петдесятна доктрина. Джулия Хъткинс отрича тази доктрина и му забранява да проповядва. След като прекарва един месец в пост и молитва, самият той получава кръщение със Святия Дух и говори на език.

Изгонен от “Църквата на святостта”, Сиймор започва да търси сграда в Лос Анджелес, където да продължи проповедническата си работа. Успява да открие една стара, изоставена сграда на Африканската методистка църква, която се намира на улица “Азуса”. По това време сградата се използва за склад и конюшня. Сиймор и неговите приятели негри почистват цялата сграда и поставят пейки за сядане. Така през април 1906 г. започват проповедите в тази новосформирана общност, която е наречена “Апостолска мисия на вярата”.

Това, което става на улица “Азуса” през следващите три години, променя историята на християнството през XX век. В малката постройка, на площ от 200 квадратни метра, се натъпкват над 600 човека, а стотици други стоят отвън, опитвайки се да чуят или видят нещо през прозорците. Въпреки, че вестниците са изпълнени с подигравки и цинизми за тези събирания, те предизвикват голям интерес сред вярващи хора не само от Лос Анджелес, но и от цялата страна. Хиляди хора от всички щати идват на “Азуса” и получават кръщението със Святия Дух. Случва се цели общества да дойдат на “Азуса”, а предишните им места за събиране да опустеят. Постепенно белите хора стават по-голяма част от присъстващите. Освен проповядването на Исус се отправя и послание за равенство и помирение на расите. Бели и негри работят заедно под ръководството на негър-проповедник, което в онези дни е нещо нечувано. Това накарва известния християнски мисионер Франк Бартълмен да заяви: “На улица Азуса цветната линия, разделяща хората на бели и черни, беше отмита чрез кръвта на Христа”. Сиймор мечтае на “Азуса” да се създаде нова църква, която да срине стените на расовото, етническо и деноминационно разделение.

Обаче голямата благодат изливана от Духа на улица “Азуса” често е превръщана във викове и “изпадане в транс”. По принцип това са характерни неща за служението на негърските християнски общности по онова време. Но на “Азуса” няма никакъв ред в служенията, защото се смята, че “Святият Дух управлява”. Това става едно шумно място, където служенията продължават и през нощта. В заслепението на радостта от получената благодат вярващите на “Азуса” неусетно пренебрегват реда, скромността и закона – едната от двете заветни истини. Затова и не е чудно, че Сиймор е сляп с едното око. Когато през октомври 1906 г. Чарлз Парам посещава улица “Азуса”, той е ужасен от това, което вижда, и до края на живота си го нарича “проституиране с духовната сила”.

Движението на “Азуса” има огромно значение за разпространението на петдесятното учение в Америка и в целия свят. Водачи на християнски общества от различни краища на Съединените щати идват на “Азуса”, приемат петдесятното учение и го разнасят из страната. Особено известни са Гастон Кашвил от Северна Каролина, който разпространява петдесятното послание сред “Църквите на святостта” в южните щати, Чарлз Масон, водач на “Петдесятно паство”, което сега е най-голямата негърска петдесятна деноминация в Америка, и Уилиам Дърам от Чикаго, който през 1914 основава най-голямото петдесятно общество в наше време – “Асамблеи на Бога”. След годините на бурно развитие между 1906 и 1909 г., на улица “Азуса” остава само една квартална група от вярващи.

В днешно време петдесятното движение има над 500 милиона членове в целия свят.

 

Литература:

Съчинения на християнски писатели Christian Classics Etherial Library

История на петдесятното движение The Origins of the Pentecostal Movement

Pentecost in Church History

Тертулиан и монтанисти The Tertullian Home Page

Montanism: Heresy Or Healthy Revival

Montanism, in Philip Schaff, History of the Christian Church

Камизарди James Wylie, The History of Protestantism, Vol. 3, book 22

John Lacy, A Cry from the Desert, London, 1708

Едуард Ирвинг Edward Irwing – A Charismatic Pioneer

Edward Irwing

Чарлз Парам и съвременно петдесятно движение Alex Bills, The Houston Connection

Goff, J.R. Jr. (1988). Fields white unto harvest: Charles F. Parham and the missionary origins of Pentecostalism. Fayetteville, AR: University of Arkansas Press.

Ewart, F J. (1979). Phenomenon of Pentecost, 2nd ed. (Original published in 1947)
Parham, Sarah (1977). Life of Charles F. Parham founder of the Apostolic Faith Movement. Reprint, originally published 1930.

William Seymour, Christianity Today

Германия узакони еднополовите бракове

$
0
0

Германският парламент узакони еднополовите бракове

Така парламентът гарантира пълни права на гейовете и лесбийките, включително осиновяване на деца.

Само преди няколко дни германският канцлер Ангела Меркел смекчи позицията си по въпроса. От 623 законодатели 393 депутати гласуваха узаконяването на „брак за всеки“, а 226 гласуваха „против“, четирима депутати гласуваха „въздържал се“. 75 консерватора подкрепиха законопроекта.

Самата Меркел гласува против мярката.  Меркел обяви, че е гласувала против законопроекта, защото вярва, че бракът е между мъжа и жената. Тя добави, че решението й е лично, но се надява резултатът да доведе до по-голяма социална сплотеност.

Законопроектът е иницииран от левите политически формации. Той ще трябва да мине и през горната камара на законодателния орган, Бундесрата, където ще бъде дебатиран, но не е необходимо гласуване. Опоненти на законопроекта обявиха, че ще внесат жалба в Конституционния съд, аргументирайки се, че германската конституция защитава само хетеросексуалните бракове.

Християндемократическият съюз и Християнсоциалният съюз продължават да отхвърлят пълни права за гей двойките на религиозна основа.

Бундестагът гласува законодателството за легализиране на еднополовите бракове на последната пленарна сесия преди парламентарните избори през септември. В понеделник Меркел заяви пред депутатите, че трябва да разглеждат легализирането на еднополовите бракове като „въпрос на съвест“, освобождавайки членовете на консервативната коалиция, която беше против еднополовите бракове, индивидуално да решават как да гласуват. От 2001 г. Германия позволява еднополовите двойки да съжителстват, но браковете бяха забранени. Само 11 държави членки на ЕС са позволили еднополовите бракове.

Библейски пророчества за намесата на Русия в Сирия

$
0
0

Засилването на присъствието на Русия в Близкия изток води до началото на „войната на Гог и Магог“
След като Русия се включи в сирийските събития, много експерти започнаха да се опасяват, че ситуацията може да започне да се развива по спирала, и като резултат да излезе извън контрол. На действията на Русия, Сирия, Иран, Ирак, се противопоставят силите на друга коалиция – тъй като Турция, Съединените щати, Великобритания, Франция, Катар и Саудитска Арабия призоваха Русия да спре бомбардировките в Сирия.

В тази връзка някои експерти по библейски пророчества смятат, че може да възникнат условия за две важни пророчества, открити в Библията. В Езекиил 38, пророк Езекил предупреждава за предстоящата война, известна като войната на „Гог и Магог“, в която хората от Магог и техният лидер Гога ще създадат коалиция от страни (включително у Персия / Иран) за да нападнат Израел.

(Гог и Магог – според есхатологията на Апокалипсиса, са войнствени племена, противници на „народа на Бога“, които ще се появят „в последните дни“ и ще разпалят вселенска, гибелна война). Според едно от тълкуванията под „Гог“ се разбира името на лидера, а под „Магог“ – името на страната и народа. Най-често те се интерпретират като два народа, които се оглавяват от княз Рош.

предположенията тълкува термина „Магог“ като възникнал на основата на акадското название „страната Гугу“ – mât Gügu. В Езекиил Гог се асоциира с царя на Лидия. Еврейските коментатори на елинистичната епоха дешифрират „Магог“ като скити (Йосиф Флавий), мидяни и парти. В Европа първоначално се възприемат като хуни, давайки на техния предводител Атила прозвището „бич Божий.“

След това във Византия под „княз на Рош“ (на гръцки Ros) се подразбират руснаците, оглавяващи ордите от евразийски номади, заплашващи с поробване западната общност. Още византийският историк Диакон прилага това обяснение във връзка с походите на Светослав срещу Византия. В Русия инвазията на неведомия народ – татаро- монголците, изумили православните хора с външния си вид – се разглежда като инвазия на Гог и Магог. „Татари“ или „тартари“ – дошли от Тартар (от ада) – тоест сатанинската сила.

Много тълкуватели на Библията предполагат, че историческите записи причисляват Русия към потомците на народа на Магог, което както изглежда, потвърждава предупреждението на Езекил, че тази инвазия ще направят хората, които живеят „далеч на север“. Русия е страна, която е точно на север от Израел. Учените, занимаващи се пророчествата посочват, че Русия се завръща в Близкия изток след 30-годишно отсъствие, и разполага войските си по-близо до Израел.

Второто пророчеството е намерено в думите на Исая 17. В него пророк Исаия предупреждава, че в последните дни Дамаск (столицата на Сирия) ще се превърне в купчина развалини, и никога няма да бъде отново заселен (което предполага използването на химически или дори ядрени оръжия). И двете библейски пророчества, както се представят, просто превъртат филма с няколко кадъра напред.

ПРЕВОДАЧЕСКИТЕ БЕЛЕЖКИ НА НЕОФИТ РИЛСКИ: КЪМ ИСТОРИЯТА НА НОВОБЪЛГАРСКИЯ ПРЕВОД НА БИБЛИЯТА

$
0
0

396px-neofit_rilski_by_ivan_karastoyanovИва Трифонова | изтегли пълният текст в PDF формат

Преводът на Светото писание е сред водещите културни предпоставки за изграждането на новобългарския книжовен език в средата на ХІХ век, предвид цялостната историческа, политическа и културна ситуация в страната по това време. Преводът на славянската библия на новобългарски в периода на националното възраждане е важен не само за културното самоосъзнаване, за оформянето и налагането на официалния книжовен език, но и за овладяването на нови писмени жанрове и литературни прийоми. И ако се приема, че преводът на Библията от 1871 г. спомага за налагането на източните говори в основата на изграждащия се книжовен език, за оформянето на поетичността и литературната висота на словото, за естетическото осмисляне на Светото писание, то преводът на Неофит Рилски е първият успешен, общоприет превод на целия Нов завет на новобългарски език .

Преводът на Новия завет от Неофит Рилски е осъществен по поръчение и със средствата на Британското и чуждестранно библейско дружество. Той е отпечатан за първи път в Смирна през 1840 г. и до 1859 г., въпреки силната съпротива от страна на Цариградската патриаршия, претърпява шест издания . Този превод има голямо значение за налагането и утвърждаването на новобългарския език в богослужебната практика на Българската църква. Почти до Освобождението той е в църковна употреба и по него се четат откъси от Евангелието и Апостола. Същевременно се използва и като учебно помагало в българското училище.

Преводът на Новия завет от Неофит Рилски е извършен само за две години – от 1835 до 1837 г. (съдейки по датировките, поставени на ръкописния вариант на текста), по време на неговото учителстване в Габрово. През 1835 г. по молба на Бенджамин Баркер, агента на Британското и чуждестранно библейско дружество в България, отговарящ за Източна Европа, Търновският митрополит Иларион се обръща към Неофит като към един от най-образованите българи по това време, способни да извършат това боголюбиво дело.

В писмо от 16. 11. 1835 г. от Търновския митрополит Иларион до Неофит Рилски стават ясни условията, на които трябва да отговаря този превод. Това трябва да бъде превод, стриктно следващ оригинала, без парафрази. Затова той му и изпраща един от своите преводи от елински на гръцки език на Новия завет (издаден в Лондон, 1828 г.), за да може Неофит да се упътва в начина на превеждане. Обръща внимание и на факта, че в българския език няма много от думите, нужни, за да бъдат изразени високите мисли на Светото писание. Неофит съответно е призован да не използва чужда, варварска дума, а да остави първообразната, славянска или гръцка, като изготви речник на непознатите думи. Този речник да бъде поместен в края на книгата. Според замисъла той трябва да спазва език, съгласен с граматиката му . По този начин преводът ще може да се използва за преподаване в училищата, за да могат учениците чрез текста на Светото писание да научат и правилата на българската граматика (писмото е публикувано от И. Снегаров 1959, вж. още: Братанов 1994, 1996; Вълчанов 1981; Иванова 1995, 2002, 2006; Кювлиева-Мишайкова 1995; Марковски 1927; Милева 1927; Младенов 1975; Ненкова 1976; Радкова 1975 и посочената от авторите литература).

За цялостната стойност и специфика на творческата и преводаческа дейност, отразени при осъществяването на този крупен и първи по рода си сериозен филологически опит, може да се съди както по беглите бележки в съхранената кореспонденция между Неофит Рилски и митрополит Иларион, така и по запазения първоначален ръкописен вариант на превода, автограф на самия Неофит Рилски.

Ръкописът на Неофит Рилски с първоначалния вариант на превода е открит в зимника на Светия синод. Днес той се пази под № 235 в Църковноисторическия и архивен институт към Българската патриаршия, София (ЦИАИ). В научната литература е описан първо от Сл. Вълчанов (Вълчанов 1981). Авторът дава кратко описание на архивната единица и посочва няколко примера от Евангелието от Матей с различни уточнения, нанесени от самия Неофит. Той обръща внимание на факта, че тези уточнения съдържат редица екзегетически бележки и лексикални разночетения, които са важни не само за историята на българския език, но и за типа преводаческата дейност, извършена от Неофит Рилски. На два пъти на ръкописа се позовава и Д. Иванова (Иванова 2002:41; 2006).

Под № 235 в ЦИАИ се пазят четири тетрадки, автограф на Неофит Рилски. Първата тетрадка (№ 235а) съдържа българския превод на Гюлханския хатишериф, също дело на Неофит Рилски, публикуван през 1841 г. в Букурещ. Текстът на Новия завет се пази в другите три тетрадки: първата (№ 235б) включва Евангелията от Матей и Марко; втората (№ 235в) – Деянията и Посланията на апостолите; третата (№ 235г) – Откровението на Йоан Богослов . Липсва текстът на Евангелията от Лука и Йоан. Те вероятно са били поместени в отделна тетрадка, която обаче не се съхранява в тази архивна единица.

Целта на настоящото изследване е да се обнародват преводаческите бележки, нанесени от Неофит Рилски в ръкописния вариант на превода на Новия завет. Тези бележки не са включени в печатното издание на текста. До голяма степен те отразяват предварителните напътствия, които Търновският митрополит Иларион дава на Неофит Рилски. Доколкото съществува обширна литература за личността на Неофит, за езиковите, лексикалните, текстологичните и синтактичните особености на новобългарския превод на Новия завет, отразени в неговото печатно издание, тук подобен анализ няма да бъде предложен . Няма да бъде направен и анализ на приведените по-долу бележки към превода. Днес тези т. нар. „бележки” биха могли да представляват интерес за широк кръг специалисти от най-различни области – филолози, историци, етнолози, богослови.

Бележките на Неофит Рилски са най-разнообразни по тип. Тук – условно – те са разделени на пет големи групи: 1. Пояснения на стари славянски и библейски лексеми; 2. Пояснения на лексеми от гръцки, еврейски, латински произход; 3. Пояснения на собствени имена; 4. Пояснения на мерни единици; 5. Пояснения към отделни стихове при превода (на отделни думи и словосъчетания и на цели изрази и стихове).

Петте групи са обособени в пет таблици. В първата колона на всяка от петте таблици е означено мястото, където думата или изразът се срещат в текста на Новия завет. Когато една и съща дума или израз се поясняват на няколко места по един и същи начин, то в първата колона са изброени всички места от текста, където се срещат те, а пояснението в трета колона е съответно само едно. Когато една и съща дума или израз се поясняват на различни места по различен начин, то те се посочват поотделно (срв. в първата таблица верига, внезап№). Във втората колона се цитира кратък откъс от ръкописа на новозаветния текст на Неофит Рилски. Думата или изразът, които се поясняват, са маркирани и подчертани от автора на това изследване. В третата колона се посочват поясненията към вече маркираните и подчертани във втора колона думи или изрази.

В самия ръкопис Неофит Рилски въвежда бележките си, като поставя знак – скоби и звездичка (*) – в текста след думата или израза, които пояснява. Когато на един лист думите са повече от една, то звездичките са съответно две, три и т.н. – (**),(***). Самото пояснение към тях той помества под основния текст, отделено от него с разделителна черта, пише и с по-дребен шрифт.

Цитираните бележки свидетелстват и за непосилния, денонощен и упорит труд на Неофит Рилски по превода на Новия завет (направен само за две години – 1835-1837 г.), както и за качеството на този крупен и впечатляващ за времето си филологически опит.

Бележките са разположени неравномерно по страниците на ръкописа. По тях е видно, че най-голямо внимание е отделено при оформянето на превода на Евангелията от Матей и Марко. В тях обикновено основният библейски текст е изписан чисто, без излишни задрасквания и корекции. Същевременно изобилстват от пояснения на отделни думи, на словосъчетания, на изрази и цели стихове, докато в текста на Откровението преобладават предимно бележките с лексикални разночетения, а тълкувания на определени стихове почти няма (само примерът от Ап 1:3 в V-та таблица). Ръкописът с Деянията на апостолите също започва с многобройни бележки под линия, които постепенно намаляват, започват да преобладават уточненията с екзегетическо съдържание, а корекциите в основния текст на книгата непрекъснато се увеличават. При апостолските послания текстът вече е почти изчистен, бележките са спорадични.

В преводаческата си дейност Неофит Рилски се е ръководел основно от превода, направен от елински на гръцки език от митрополит Иларион, от славянската Елисаветинска библия и от по-стари славянски ръкописи. Непрекъснато е сверявал текста и с цяла сбирка от евангелия на достъпните му езици: старо- и новогръцки, руски, сръбски, български (преводът на Сапунов), влашки, турски език.

На предната корица на първата тетрадка (№ 235б), съдържаща Евангелията от Матей и Марко, стои надпис – „1835 Септемврiа 15. въ Габрово село”. А от вътрешната страна на корицата е добавена следната бележка от Неофит Рилски:

ЛИТЕРАТУРА
Братанов 1994: Братанов, И. Предаване на антропоними в Неофитовия превод на новозаветните исторически книги. // Научни трудове на ВТУ „Ангел Кънчев” – Русе. Т. 35, сер. 9, 5. Русе, 1994, 36 – 42.

Братанов 1996: Братанов, И. Три решения в Неофитовия превод на Новия Завет. // Библия, фолклор, литература. Велико Търново, 1996, 95 – 104.

Вълчанов 1981: Вълчанов, Сл. Към въпроса за българския превод на Новия Завет от йеромонах Неофит Рилски – исагогически анализ (По случай 100 години от смъртта му). // Духовна култура, № 5, 1981.

Вълчанов 2001: Вълчанов, Сл. Библейското дело в България – история, традиции и значение. // Православие. 2001 –

Донев 2004: Донев, Д. История на българската Библия // “Евангелски вестник”, 30. 04. 2004 г. –¬¬ http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=37; вж. още и История на българската Библия – ІІ. // Point of View. 2006 – .

Иванова 1995: Иванова, Д. Неофитовият превод на Новия завет (с оглед на текстологичните му особености). // Български език, 1995, № 3, 237-245.

Иванова 2002: Иванова, Д. Традиция и приемственост в новобългарските преводи на Евангелието (Текстология и език). Пловдив, 2002.

Иванова 2006: Иванова, Д. Неофитовият превод на Новия завет в контекста на книжовноезиковите процеси през Възраждането. // Литература в дискусия. II. Съст. Тачева, Ел.

Р. Хаджикосев, А. Вачева. Варна, LiterNet, април 2006.

Кювлиева-Мишайкова 1995: Кювлиева-Мишайкова, В. Неофит Рилски и Найден Геров в историята на българската лексикография. // Български език, 1995, № 1, 3-8.

Марковски 1927: Марковски, Ив. История на българския синодален превод на Библията (с оглед към българските преводи в миналото). // Годишник на Софийския университет, Богословски факултет. София, 1927, 1-58.

Милева 1927: Милева, Р. Новобългарски преводи на библейските книги. София, 1927.

Младенов 1975: Младенов, М. Сл. Из историята на българската диалектология. Неофит Рилски – родоначалник на българската диалектология. // Български език, 1975, № 6, 526-532.

Ненкова 1976: Ненкова, П. Към въпроса за обогатяването на книжовната лексика у Неофит Рилски. // Български език, 1976, № 1-2, 131-133.

Петрова: Петрова, Л. За ръкописното допълнение на “Болгарска грамматика” от Неофит Рилски. // Bibliotheca Slavica – http://www.libsu.uni-sofia.bg/slavica/bolg_gram_petkova.html#footnotes.

Първев 1975: Първев, Хр. Очерк по история на българската граматика. София, 1975.

Радкова 1975: Радкова, Р. Неофит Рилски и новобългарската култура. София, 1975.

Снегаров 1959: Снегаров, Ив. Принос към биографията на Неофит Рилски. София, 1959.

Мисли на зазоряване: Приоритети

$
0
0

„И като пораснаха децата, Исав стана изкусен ловец, полски човек, а Яков беше кротък човек и живееше в шатрите. Исаак обичаше Исав, защото ядеше от лова му, а Ревека обичаше Яков. Един ден Яков си вареше вариво, а Исав дойде от полето изнемощял. И Исав каза на Яков: Я ми дай да ям от червеното, това червено вариво, защото съм изнемощял! Затова той се нарече Едом (червен). И Яков му каза: Първо ми продай първородството си! А Исав каза: Ето аз съм на умиране, за какво ми е това първородство? И Яков каза: Най-напред ми се закълни! И той му се закле, и продаде първородството си на Яков. Тогава Яков даде на Исав хляб и вариво от леща, и той яде и пи, и стана и си отиде. Така Исав презря първородството си. “ (Битие 1:27-34)

Празният стомах по принцип е лош съветник. Но не ми се вярва в този случай Исав да не е имал наистина какво да яде и да е бил заплашен от гладна смърт. По-скоро видът и уханието на току-що сготвеното ядене е предизвикало у него силно желание. Познато чувство, нали? Заради такова внезапно, непреодолимо желание понякога сме готови на всичко – да загърбим морала, да поемем огромни рискове, да жертваме неща, които са ни скъпи. Цялото ни същество е обзето от това единствено желание.

Разбира се, това не значи, че всяко такова силно желание непременно е лошо. Проблемът е, че със самата си сила то замъглява способността ни за преценка. В такива ситуации е изключително важно да имаме здрави и правилни приоритети, залегнали дълбоко в характера ни. Ако Исав е имал правилния приоритет, е нямало да изгуби първородството си – ценност, която в онези времена е имала огромно значение.

Когато човек пожелае нещо, е добре да спре за момент и да размисли. Да си припомни ценностите, които го ръководят в живота му, и според тях да прецени последиците. От такава позиция може по-добре да се прецени и самият обект на желанието – дали наистина това нещо е толкова важно, дали си заслужава жертвата.

Виждал съм много млади хора, особено когато падна комунизмът в България и стана възможно да се взимат кредити, които се заробваха заради разни вещи – телевизори, стари раздрънкани автомобили и какво ли не още. Сами по себе си тези неща не бяха лоши, но във всеки случай беше възможно да се живее и без тях. А връщането на кредити години наред доведе тези хора до мизерия.

Аз мисля, че Исав също е преценил погрешно своята ситуация. Едва ли е щял да умре от глад. А сигурно е можел да намери достатъчно друга храна, ако е бил готов да почака и да въздържи първичния порив. Явно, че първородството не му е било толкова важно – заедно с Божието действие, свързано с него. Този приоритет не е бил достатъчно силен в сърцето му и моментното желание на плътта е успяло да го засенчи. Последиците от това са били необратими и той впоследствие горчиво е съжалявал за това. Често и за нас последиците от подобно нещо са за цял живот.

Есето е част от сборник с четива за всеки ден „Мисли на зазоряване“ с автор Здравко Ненов – библейски четива за всеки ден.  Изданието е луксозно, с твърда корица и кожен гръб. Есетата са подходящи за широка публика и са с благовестителско послание. Стойностен подарък за всеки повод.

Здравко Ненов е роден през 1945г. Автор е на книгите „Сектите и как да ги разпознаваме“ (1995г.), „Един филм, една игра“ (2010г.),
„Бъзльо“ (2011г.) и „Непознатият Бог“ (2012г.)’

Издателство: ВЕРЕН
Брой стр.: 184 (издадена и като четири томчета, всяко с четива за 3 месеца – условно озаглавени зима, пролет, лято, есен)
Формат: 23/16,5/1 см
Тегло: 0.210
Цена: 8.00 лв. (при поръчка през сайта 11.11% отстъпка)
9.00 лв. (корична цена)
Година: 2015 г.


Турция вещае свещени войни в Европа

$
0
0

Турският външен министър Мевлют Чавушоглу обяви, че „свещени войни ще започнат скоро“ в Европа, въпреки поражението на водача на крайната десница в Холандия Герт Вилдерс на парламентарните избори, съобщават световните осведомителни агенции. Чавушоглу не приветства победата на Народната партия за свобода и демокрация на премиера Марк Рюте.

„Изборите приключиха в Холандия… когато се вгледаш в многото партии, виждаш, че няма разлика между социалдемократите и фашиста Вилдерс„, изтъкна турският първи дипломат.

Всички имат един и същ манталитет. Къде ще отидете? Накъде водите Европа? Вие започнахте да разрушавате Европа. Вие дърпате Европа към пропастта. Свещени войни скоро ще започнат в Европа„, коментира още Чавушоглу.Турция и Холандия са въвлечени в дипломатически спор заради отказа на холандските власти да позволят на турски министри да агитират пред турската диаспора преди референдума за увеличаването на правомощията на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.

Първата петдесятна национална младежка конференция –Ямбол (9-11 септември 1945)

$
0
0

Росица Ангелова

През лятото на 1945 г. се провежда Библейски курс във Варна. Той е ориентиран към ръководителите на младежките дружества и неделните училища. Има продължителност двадесет дена – от 15 август до 5 септември 1945 г. За провеждане на занятията се използва малкият салон на Методистката църква в центъра на града. Всеки участник заплаща такса в размер на 2 000 лв. Курсът е доказателство за значението, което СЕПЦ отдава на работата с младите112.

В подкрепа на казаното е и фактът, че от лятото на 1945 г. сп. „Нашата надежда” се списва и издава от младежите при ЕПЦ Бургас. Те също започват подготовка за организиране на Летен библейски курс за младежи в с. Лъджене, Чепинско в периода 20 юли – 10 август 1945 г. Участниците в курса ще усъвършенстват подготовката си за учители в неделните училища при църквите, за проповедническа и евангелизаторска работа113. За съжаление, курсът не се провежда, тъй като сградата в с. Лъджене, вместо на СЕПЦ е предоставена за ползване от щаба на Втора армия114.

Активността на Бургаската църква е завидна. През лятото на с.г. е образуван мисионерски комитет за евангелизиране на градовете и селата на юг от Бургас. Секретар на комитета е Кр. Кралев115. Скоро е оповестено, че мисионерския комитет е избра-ло за свой евангелизатор Дико Дим. Мавродиев. Не закъсняват и резултатите – на 24 май в Бургаската църква се кръщават 23 вяр-ващи, в село Александрово, Поморийско – 13 и в Айтос – 12. 116

Летните библейски училища са единствената за страната форма за обучение на евангелските служители и съвместна форма на обучение на протестантската общност [Куличев 1994: 123]. Благодарение на съвместната работа са изготвени общи стандар-ти при ритуалните венчавка, погребение, войнишка клетва, както и образователни изисквания за служителите на църквите117. Факт е че, за периода 1930 – 1939 г. в Библейското училище в Гданск учат 13 младежи от петдесятната църква, докато в Евангелската семинария в Самоков те са 16 [Зарев 1993: 130–131].

Председателят на СЕПЦ п-р Г. Чернев и п-р Х. Попов провеждат библейски курс в Стара Загора. Наред с подготовката на съюзните кадри активно се работи и с младите. Младежите летуват в с. Костенец и ангажименти с тях има п-р Х. Попов. С разрешение на училищното ръководство той използва класна стая, на чиято черна дъска преподава география на Палестина във връзка с дейността на Исус Христос118.

А през септември с.г. в Ямбол се организира и Първата национална младежка конференция за вярващите младежи от цялата страна. В работата ѝ участие вземат повече от 1500 мла-дежи119. От 9 до 11 септември 1945 г. „вместо решения, резолюции, протоколи се изграждат братски и духовни връзки между младите, а вместо дебати и словопрения се четат много реферати, молитва, хорово пеене, а малкият, но сладкозвучен оркестър на ямболци повдига възхитената душа”. Наред с това четиринадесет души получават кръщение със Св. Дух120. На събора Хенри Агоп Куриян чете реферат на тема „Вярата на безверника”. Рефератът излиза като статия на страниците на списание „Нашата надежда”121.

На страниците на списание „Нашата надежда” редовно се поддържа рубриката „Глас от амвона”. В нея материали публикуват п-рите Ламбри Мишков, Б. Кузманов, Х. Попов, Т. Годжаров. Освен тези статии тук публикуват материали Ст. Градинаров, Ст. Томов, Я. Забунов. От 1947 г. в няколко поредни броя п-р Г. Чер-нев отпечатва статии, целящи да се подобри работата на пастори-те с вярващите. Сред тях са „Как да ръководим молитвената служба”, „Как да ръководим младежки и детски служби”, „Па-стирът и неговите проблеми” и др.122

112 ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 60.

113 Нашата надежда, 1945, кн. 5–6.

114 Нашата надежда, 1945, кн. 7–8.

115 Нашата надежда, 1945, кн. 5–6.

116 Нашата надежда, 1945, кн. 7–8.

117 ЦДА, ф. 1028, оп. 1, а.е. 53, л. 1.

118 Първата Евангелска петдесятна църква в Бургас …, с. 26.

119 Първата Евангелска петдесятна църква в Бургас …, с. 27.

120 Нашата надежда, 1945, кн. 7–8.

121 Нашата надежда, 1945, кн. 1 –2, 29–39.

122 Нашата надежда, 1947. Подобни материали СЕПЦ изпраща под формата на Месечни писма през 1946 г. до църквите. – ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 43–44.

За пълният текст на изследването виж: СЪЮЗЪТ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ ЦЪРКВИ МЕЖДУ ТОЛЕРАНТНОСТТА И ГОНЕНИЯТА (1944–1949)

РЕФОРМАТОРИТЕ

$
0
0

Име

Живот

Образование

Професия

Църква

Богословие

Яков Арминий

1560-1609

Лейден, Базел, Женева

Професор по богословие в Лейден

Реформиран

Отхвърля учението за предизбор на Калвин и полага основата за богословието на Джон Уесли

Теодор Беза

1519-1605

Орлеан

Професор по гръцки език в Женева, свещеник и богослов

Реформиран

Наследник на Калвин в Женева. Утвърждава учението за предизбор на Калвин. Известен с откриването на Кодекс Беза

Мартин Бюцер

1491-1551

Хайделберг

Монах, професор по богословие в Кеймбридж

Лютеран

Водач на Реформацията. Хуманист. Опитва се да помири Лютерани , Реформирани и Католици

Хенрих Булингер

1504-1575

Колон

богослов

Реформиран

Повлиян от Еразъм Ротердамски, Лютер и Меленхтон. Наследник на Цвингли. Противник на презвитерианството.

Джон Калвин

1509-1564

Париж и Орлеан

Професор, свещеник

Реформиран

Водач в Женева. Разработва доктрината за Божия суверинитет.

Томас Кранмер

1489-1556

Кембридж

Архиепископ на Кантербери

Англиканец

Водеща роля в английската Реформация, разводът на Хенри VIII. Изгорен на кладата от Кървавата Мери.

Томас Кромуел

1485-1540

– – –

Парламентарен депутат, главен викар

Англиканец

Прави опит за обединяване на Хенри VIII и немските лютерани

Еразъм Ротердамски

1469-1536

Девентер

Учен-хуманист

Католик

Контра-реформатор. Преводач на латинската Библия (Вулгата) на гръцки.

Джордж Фокс

1624-1691

– – –

обущар

Квакер

Основател на Квакерите и мисионер.

Ян Хус

1373-1415

Прага

свещеник, professor of philosophy atPrague

Католик (пред-реформатор)

Повлиян от Уклиф проповядва живот на праведност над църковните тайнства. Против обожествяването на образи и индулгенции.

Джон Нокс

1514-1572

Глазгоу

свещеник,notary, private tutor, preacher

Реформиран

Повлиян от Клавин в Женева около 1553. Впоследствие, водач на Шотландската Реформация.

Хю Латимер

1485-1555

Кеймбридж

Епископ на Уоршестър

Англиканец

Затварян два пъти от Хенри VIII. Изгорен на кладата от Мери Тудор.

Мартин Лютер

1483-1546

Лайпциг

професор, свещеник

Лютеран

Дава начало на Реформацията с протеста си против индулгенциите на католическата църква. Проповядва оправдание чрез вяра,

Филип Меленхтон

1497-1560

Хайделберг, Тюбинген

Професор по гръцки език във Витенберг

Лютеран

Колега на Лютер във Витенберг. Систематизира и издава най-ранното богословие на Реформацията. Опонент на Лютер и защитник на библейската доктрина за свободна воля.

Николас Ридли

c. 1500

Кеймбридж

Епископ на Лондон, капелан на Томас Кранмер и Хенри VIII

Англиканец

Изгорен на клада заедно с Латимер.

Мено Симонс

1496

– – –

свещеник

Анабаптист (менонит)

Основател на менонитите. Проповядва кръщение, несъпротива и символистична евхаристия.

Филип Яков Спенер

1635-1705

Страсбург

проповедник

Лютеран, свещеник

Основател на Пиетизма

Уилям Тиндейл

1494-1536

Оксфорд и Кеймбридж

translator

Anglican

Изгонен от Англия отпечатва Новия завет на говорим английски заради което е екзекутиран.

Джон Уесли

1703-1791

Оксфорд

Anglican minister, founder of Methodism

Anglican, Methodist

Основател на методизма. Приема учението на Яков Арминий за свободната воля и добавя освещението като Второ дело на благодатта.

Джон Уиклиф

1330-1384

Оксфорд

professor, theologian, philosopher atOxford

Catholic (pre-Reformation)

Превежда Библията на английски. Отхвърля много католически практики. Обучава и изпраща проповедници на Евангелието наричани Лоларди.

Улрих Цвингли

1484-1531

Берн, Виена

свещеник, military chaplain, People’s Preacher atZurich’s Old Minster

Реформиран

Представя Реформацията в Цюрих. Проповядва, че всяка църковна практиката трябва да идва от Библията. Противостои на учението на Лютер за Евхаристията и преследва анабаптистите.

 

Създадоха РОБО-ПОП

$
0
0

Витенберг е известен с факта, че преди точно 500 години на вратата на местната катедрала Мартин Лутер приковава своите „95 тезиса“. Това именно събитие се смята и за отправна точка за Реформацията.

Евангелската църква в немския град Витенберг е разработила робот BlessU-2, който „изпълнява функции на свещеник“, като „благославя“ влизащите в църквата, пише The Miror. На влизащите в храма роботът пожелава „приятно посрещане“ и пита даи посетителите искат благословия. Ако отговорът е положителен, тогава роботът пита каква благословия ще поискат, а след това вдига ръцете си и прочита определен цитат от Библията. Всичко това завършва с: „Бог да ви благослови и да ви пази“. Цитатът пък, който е прочел роботът може да бъде отпечатан на хартия.

 От Евангелската църква уточняват, че роботът не замества свещеника и подобни роботи „свещеници“ няма да бъдат разпространявани по протестантските църкви.

Шария и двайсет и първи век

$
0
0

Protest against non observance of Islamic dress codeД-р Вениамин Пеев

За „шария” като система от ислямски правила и закони, валидни за бита, поведението и гражданското и криминално право на мюсюлманите, е говорено и писано много. Последните месеци обаче, през които чуваме за нарастващата агресия на т.нар. „Ислямска държава”, чиито идеолози искат да установят шария като общозадължителна за всички ислямски общности по света, подсказват за нуждата от едно сериозно преразглеждане същността на тази древна законодателна система. В чужбина вече се чуват гласове за такова преразглеждане с оглед запазване сигурността на общности, които са се развивали през последните две столетия като западни демокрации. В американския щат Алабама неотдавна бяха направени опити да се осуети възможността от проникване на шария в местното законодателство поради засилващите се имиграционни процеси на различни етноси и култури и най-вече на мюсюлмани в САЩ.  Чрез гласуваната първа поправка на държавната Конституция, която забранява практикуването на чужди закони на територията на страната, в Алабама започна да се подготвя правната основа за противопоставяне на шария. 72 % от гласоподавателите гласуваха в подкрепа на първата поправка и въвеждането ѝ в Конституцията на щата Алабама. Разбира се, тепърва предстоят законодателни действия, за да се формулира съответната клауза и да се намери точното ѝ място в Конституцията. Въпреки острите реакции на мюсюлманите в щата, които биха искали да практикуват безпрепятствено шария като традиционен ислямски кодекс, много юристи предпочитат да постигнат ограничаването на неговите правила за поведение като несъвместими с концепцията за съвременна демокрация и хуманност.

У нас последните събития с повдигнатото обвинение срещу Ахмед Муса за пропагандирането на ислямски фундаментализъм и откритите му симпатии към агресивните действия на „Ислямска държава” проблемът за шария отново стана актуален. Разбира се, категорична позиция от правна гледна точка по този проблем трябва да изразят юристите. Християнските представители обаче също трябва да имат ясна и адекватно изразена позиция, макар и само от гледната точка на богословието и етиката. Затова в настоящата кратка статия бих искал да се спра накратко на най-характерните особености на шария, като посоча своите християнски богословски възражения. Надявам се те да предизвикат градивна дискусия.

Ислямската концепция за шария: позволения
За съвременния християнин обикновено е трудно да асимилира действителната роля на шария в живота на мюсюлманина. Според мен неразбирането идва от факта, че в секуларистично общество като българското според Конституцията религията е отделена от държавата и ние сме възприели това като даденост. Всяка религия се изповядва и практикува в рамките и контекста на дадена традиция – християнска, ислямска, будистка. Държавата обаче инициира законодателната и наказателната система, на която са подвластни както групите на вярващите, така и на невярващите. Пред нашите закони са отговорни както християни и мюсюлмани, така и агностици и атеисти. Нарушителят на даден граждански закон се възприема като нарушител изобщо и трябва да понесе съответните санкции, независимо дали в правилата на неговата религия поведението и действията му се оправдават по някакъв начин. Християните у нас, струва ми се, добре разбират тази роля на гражданския закон. Традиционното ислямско вероизповедание у нас също декларира официално, че приема върховенството на гражданския закон. Не е такова обаче становището на онези, които възприемат шария, а не държавната Конституция като свой водещ закон. Защо това е така?

В исляма животът на отделния вярващ и религиозната общност като цяло се формират единствено под влияние на религиозните правила. Така наречените законодателни системи в ислямската общност произтичат от религиозните. Понятия за правила на живота на мюсюлманина извън религиозните просто не съществуват. Няма такова животно като „религиозен” ислям, който е различен от „гражданския” ислям. Правоверните се призовават да възприемат света около себе си като един теократичен контекст, който е неразрушим. Мюсюлманинът обикновено гледа на себе си като на човек, който спазва обществените правила, норми и закони, защото те са религиозни такива. В ислямската традиция промени на обществените форми на съществуване, които водят до промени в законодателната система, какъвто е случаят със западните общества, – просто няма! Тази е основната причина в различни исторически периоди в ислямските общества да се засилват тенденциите към възкресяване на древната шария.

Шария като религиозно-правна система стъпва на четири основания. Първото основание е Коранът като свещена книга, в която са записани повелите на Аллах чрез Пейгамбер (пророка Мухаммад). Второто основание  се търси в хадисите (разказите за това, как Пейгамбер и други свети люде са изпълнявали светите предписания). Третото основание е в съгласието на древни и съвременни тълкуватели на първите два източника. И накрая – установяването на аналогии с древните предписания във всяка следваща епоха, включително и модерната и постмодерната. С други думи, шария се възприема от мюсюлманина като една трайна и непоклатима религиозно-правна система. Ветровете на времето не могат да я отвеят и накърнят, както би била повредена скалата от атмосферните влияния. Шария трябва да остане вечна, както вечно е словото на Аллах. Спазването на шария е уподобено на „спазването на договор с Аллах” (Сура 13:20).

За да добием някаква, макар и бегла представа за съдържанието на шария, което е валидно и за постмодерния правоверен, трябва да се позовем на обясненията на някой съвременен ислямски богослов. Нека се обърнем към Фахд ал-Мубарак, чийто сборник „Ислямската религия” е издаден на български език от Главното мюфтийство на мюсюлманите. След като представя накратко петте стълба на исляма (свидетелството, молитвата, милостинята, поста и поклонението), ал-Мубарак говори за учението и нравите на исляма, които представя като 12 повели и 14 забрани (стр. 61-84). Това е едно интересно обобщение на самата същност на шария. Поради ограниченото място ще се спрем на най-характерните от тях. Сред повелите има добри наставления, свързани с говоренето на истина, реализирането на справедливост сред хората, проявянето на скромност, щедрост, великодушие и т.н. Например, хадиската препоръка: „Аллах ми разкри, че вие трябва да сте скромни, никой от вас да не се възгордява пред друг и никой да не потиска друг”. Или пък друга хадиска препоръка на Пейгамбер: „Който вярва в Аллах и в Сетния ден, да не огорчава своя съсед”. Проблемът обаче се състои в това, че тези хубави препоръки са дадени в контекста на мюсюлманската общност. Мюсюлманинът не бива да потиска други мюсюлмани. Дали така стоят нещата по отношение на хората, които са представители на други убеждения? Деветото наставление изпъква с неочакваната си агресивност, защото се отнася до „свещената борба по пътя на Всевишния Аллах за подкрепа на угнетените, възцаряване на правата и разпространяване на справедливостта”.

„Разпространяването” и „възцаряването” на мюсюлманската справедливост няма да стане по мирен път, а чрез воюване. Импулс за това предоставя самият Коран: „Воювайте по Пътя на Аллах с тези, които са ви обявили война, но не започвайте вие, защото Аллах не обича войнолюбците” (Сура 2:190). Разбира се, агресията, която днес определяме като „фундаменталистка”, се основава на субективното тълкуване, че правоверните „са предизвикани” от Запада – в исторически, икономически, културен, религизен смисъл. „Воюването” на идеолозите на „Ислямска държава”, колкото и нехуманно и опустошително да е то, се определя като „справедливо действие”, защото както посочва ал-Мубарак, „целта на свещената ислямска борба е да се възцари правдата, да се разпространи справедливостта сред хората и да се води битка срещу онези, които потискат рабите, угнетяват ги и ги възпират от служенето на Аллах” (стр. 69). Колкото и общо да звучи това пояснение, не е трудно да се досети човек, че под „угнетители” трябва да се разбират немюсюлманите, а под „раби на Аллах” правоверните от гледната точка на исляма.

Ислямската концепция за шария: забрани и наказания
По-голямата част от теологическите забрани на шария звучат приемливо за християнското разбиране за  религиозни отклонения. А това е така, защото те произтичат от един общ религиозен контекст за трите монотеистични религии: юдаизъм, християнство и ислям. Например, такива са забраните за практикуване на магьосничество, гадателство и всякакви претенции за знания от неведомото. Само Аллах е „знаещ на неведомото” и никой човек не би го узнал (Сура 72:26). Забранени са прояви като: надменност, високомерие, самодоволство (Сура 39:60). Забранени са редица аморални действия като: ругатни, хулителство, клевети, завист, шпиониране, подигравки (Сура 49:11-12).Забранено е производството и вземането на алкохол или наркотици; забранена е всяка форма на хазарт (Сура 5:90-91). Забранени са прелюбодейството и хомосексуализмът (Сура 17:32). Тези категорични забрани са подкрепени с изявления в хадисите. Забраните на шария включват и социални аспекти. Забранени са скъперничеството и лихварството, защото от тях произтичат много неправди. Те са „зло” пред очите на Аллах (Сура 3:180).

Не всички забрани обаче са приемливи за християните и съвременното цивилизовано общество. Интерес представлява единадесетото наставление, което на пръв поглед изглежда естествено за религиозното мислене: усвояването на законодателните знания и тяхното преподаване. То препоръчва горещо изучаването на правилата и законите на шария. В един от хадисите Пейгамбер казва така: „Предимството на учения, който изпълнява пред покланящия, който не е учен, е като предимството на луната пред останалите планети, и ангелите  полагат крилете си за търсещия знания от доволство за онова, което той върши”. Под изучаване на закона обаче се смята изучаването на Корана. „Най-добрият от вас е онзи – заявява Пейгамбер, – който е усвоил Корана и го предава”. А какви закони произтичат от Корана? Звучат ли те винаги „справедливо” от гледната точка на днешния постмодерен човек? Философията на шария се корени в твърде остарели, средновековни, жестоки принципи на „справедливост”. Шария изключва всякакви демократични и хуманни интерпретации на дадено престъпление и наказание. В Корана е казано: „Предписахме им Ние в Теврата така: душа за душа, око за око, нос за нос, ухо за ухо, зъб за зъб, а възмездяват се и раните. Но който прости и откаже се от възмездие срещу милостиня, това за него е едно изкупление. А който не съди според това, което отпуснал е Аллах, именно те са несправедливи” (Сура 5:45). В духа на тези нехуманни наставления и до днес кражбата се смята за тежко престъпление, което се наказва с отрязването на ръцете на крадците (Сура 5:38).

Нека се спрем на четвъртата забрана, която гласи: „убиване на човек, което е възбранено от Аллах освен по право” (ал-Мубарак, стр. 76-77). Още в самата формулировка личи подтекстът, че убийството на човек не е изобщо забранено, а подлежи на интерпретация през призмата на исляма. На първо място, за непростимо престъпление се смята убийството на мюсюлманин. В Корана е записано: „Който пък напълно умишлено убие един вярващ, то неговото наказание е Джехеннемът (т.е. Адът – бел.м.), където той ще остане навеки” (Сура 4:93). Но не само в отвъдния живот има наказание за убиеца на правоверния. Ал-Мубарак пояснява, че „в земния живот има най-жестоки последствия – убиване на убиеца, освен ако близките на убития дадат прошка” (стр. 76). Следователно не гражданският съд отсъжда каква ще бъде съдбата на убиеца, а традиционният закон за кръвнината, който е бил валиден в източните общества преди християнската ера. В Сура 5:32 отново се потвърждава разрешението да се убиват хора „като отплата за друга душа или пък … против бунт и размирици по земята”. Следователно действия от страна на военна сила, която следва повелите и забраните на исляма, има оправданието да убива всеки бунтар или размирник. Няма съмнение, че джихадистите на „Ислямска държава” са си присвоили това право да палят, грабят, убиват и озлочестяват всички, които в техните очи са „бунтари и размирници”. Сериозният проблем обаче се състои в това, че ако подобни възгледи са били неконтролируеми в Средновековието, когато е властвал принципът на грубата сила и жестокост, днес нито отделни лица, нито законни или незаконни правителства имат право да се разпореждат със съдбата на хората, които не са съгласни с тях. След Втората световна война се формулираха международни закони и се създадоха международни икономически, политически и военни международни организации, които се противопоставят на всяко своеволие спрямо други групи, общности и държави. Едва ли е нужно да се припомня на читателите как приключиха авторитарни правителства като тези на Саддам Хюсеин или Муамар Кадафи. Въпросът вече не стои кой е по-силен във военен или икономически смисъл, макар и това да има значение при международни конфликти, а дали дадени военни действия съответстват на международни закони и споразумения.

Viewing all 3147 articles
Browse latest View live